П. Удхаус - Големи пари

— Всичко е наред — изхъхри той.

Едва ли можеше да изрече по-злополучна забележка. Червендалестият лик на майор Флъд-Смит потъмня до впечатляващо мораво. Той заподскача наоколо.

— Всичко е наред? — кресна. — Всичко е наред? Всичко е наред? Всичко е наред? Пипвам те в коридора да посягаш на моите лични шапки, а ти имаш наглостта да ми казваш, че всичко било наред. Ще ти дам да разбереш колко е наред. Ще ти…

Тук спря внезапно. И не поради изчерпване. Ако съществуваше майор в оставка, който още не си беше забравил нотите, то това бе той. Но в този момент от задната част на къщата дойде потресаващ трясък от счупено стъкло. Той прогърмя като експлозия и достигна чак до най-дълбоките кътчета на майор Флъд-Смитовата душа.

Майорът потрепери от главата до петите и избоботи една пиперлия на един от по-малко известните диалекти на хинду.

Лорд Ходсдън, макар и не съвсем на себе си, веднага бе схванал какво се е случило. Има известна граница, отвъд която свободните жители на Вали Фийлдс могат да бъдат извадени от търпение. Тази граница явно беше премината, когато графът хлопна прозореца и остави кепето да виси отвън като прегрешила фея пред вратите на рая. Винаги е било инстинкт на пролетариата, когато пътят му към целта е препречен от стъкло, да го замеря с тухли. Точно това беше направил сега преследвачът и лорд Ходсдън се изненада, че не е станало по-рано. Без съмнение, закъснението се дължеше на издирване на подходяща тухла.

Майор Флъд-Смит се разкъсваше между две противоположни желания. От една страна жадуваше да остане и да разнищи с настоящия си събеседник целия въпрос за шапките. От друга — прозорците му бяха счупени и го зовяха.

Добрият човек обичаше шапките си. Но обичаше и прозорците си.

Повторен трясък наклони везните. Спечелиха прозорците. Лаейки като тюлен, майор Флъд-Смит изчезна в дъното на коридора, а лорд Ходсдън, спасен точно навреме, се хвърли към окачалката за шапки, после бутна лудешки вратата, изскочи на улицата и препусна диво по посока на гарата.

Едва когато я наближи, установи, че това, което бе сграбчил от окачалката, е каскета на лилави карета.

— Знаех си, че ще оплескаш всичко — каза лейди Вира.

Бери Конуей излезе иззад ъгъла на Мълбъри Гроув и спря пред портата на „Кътчето“, за да прерови джобовете си за ключа. В бледнеещата слънчева светлина на лятната вечер Мълбъри Гроув изглеждаше по-красива и по-пасторална от всяко друго време. Лек ветрец шептеше между клоните. В декоративното езерце, блеснало като опал, един от лебедите стоеше изправен и ефирен, а другият сновеше нагоре-надолу като човек, който дири загубеното си копче за яка. Накратко, би било направо немислимо някой, зърнал улицата в този момент, да не си помисли за долината на Авилион, където градушка не пада, ни дъжд, нито сняг, и вятър не духа мира да разсее.

Но ако подобно сравнение съществуваше в мислите на Бери Конуей, то той не даде и знак за това. Изгледа Мълбъри Гроув с неприязън и се намръщи при вида на малката спретната къща. В допълнение изпепели с поглед двата лебеда Егбърт и Пърси. А когато откъм поляните на Вали Фийлдския тенис клуб до ушите му достигна щастливото кудкудякане на нетърпеливи девойчета, той изстена тихо и потрепери като Прометей, съзрял лешояда, който се снишава за обяда си.

Необяснимото изчезване от живота му на единственото момиче, което някога е обичал и ще обича, беше превърнало съществуването на Бери в досадно бреме. Като намери ключа, той влезе в къщата и отиде в спалнята си. Там се съблече и като наметна халата си, се запъти към банята. Понаплиска се със студена вода и като се върна в спалнята, започна да надява одеждите на английския джентълмен, който се кани да вечеря. Защото днес беше годишният банкет на Бившите ученици от неговото училище. И макар че откакто се вля в редиците на робите на наемния труд предпочиташе да води отшелнически живот и избягваше, доколкото е възможно, приятелите от по-богатите си времена, някаква мъждукаща сантименталност все още го караше да се появява на тези тържества.

Тъкмо беше приключил с тоалета си, когато на вратата се чу потропване. Беше го очаквал по-рано. Отвори и се поздрави наум, че вече си е завързал връзката. В противен случай Старата бавачка щеше да настоява тя да свърши това.

— Не чух да влизаш, мастър Бери — Старата бавачка сияеше. — Колко чудесно изглеждаш! Искаш да ти стегна връзката?