П. Удхаус - Големи пари

На лорд Ходсдън пръв му додея този спектакъл. В последния четвърт час се беше нагледал на типа с платненото кепе и сега се чувстваше преситен. Дори и през стъклото кървясалите очи на другия святкаха така заплашително, че на графа му се искаше да стои колкото се може по-далеч. Затова той отстъпи бързо на заден ход и се озова в някакъв коридор. В края на тоя коридор беше входната врата, а пред нея имаше окачалка за шапки, от която, като глави на буржоа, изкусно набодени на шиш след Революцията, стърчаха разни шапки. При вида на тези шапки умът на Негова светлост видя нещата в нова светлина.

До този момент загубата на сивия цилиндър не се бе отразила тежко на лорд Ходсдън. Подсъзнателно, разбира се, той я чувстваше, но едва сега това крушение го зашемети с пълна сила. При вида на окачените шапки за пръв път схвана голотата на темето си и за пръв път си даде сметка за необходимостта положението да бъде поправено. Графът имаше амбицията да се върне в Лондон, ако изобщо успее някога да се измъкне от тоя пъклен квартал. И при мисълта да осъществи това завръщане гологлав и последната синя капчица кръв във вените му изстина. Да прекоси улиците на Лондон без шапка бе немислимо.

Като стоеше, обаче, и оглеждаше окачалката за шапки с очите на корабокрушенец, видял платна в океана, сърцето му определено се сви. Който и да притежаваше тази къща, вкусът му за шапки беше направо смайващ. На трите куки стърчаха един каскет на лилаво каре, някакъв незнаен шапкообразен предмет от черна слама и едно бомбе. Точно към това бомбе Негова светлост насочи вниманието си.

Но даже и то не бе идеално. От ония, които не се срещат често в днешно време, почти квадратно на форма и сплескано отгоре. Но беше толкова далеч по-добро от каскета и сламеното чудо, че лорд Ходсдън не се поколеба. С решителен подскок той го грабна от куката. И точно тогава изотзад се чу рев като този на вбесена лъвица, на която са откраднали малкото лъвче.

— Хей!

Лорд Ходсдън се завъртя, като че ли думата беше нагорещено шило, забито в нежните му задни части. Подрипващ чевръсто по стълбите, към него бързаше малък мъж със синьо-червено лице и монокъл.

Майор Флъд-Смит от „Горския замък“ имаше навик в топлите дни да си дремва следобед в стаята си. Днес се надяваше да си почине, без да го безпокоят. Племенницата му Катрин бе отишла с този младеж Смит от съседната къща на дневно представление в Брикстън и той остана сам в къщата. Доволен, тъкмо задремваше, когато бойният зов от градината го изхвърли от леглото като рибка, закачена на въдицата. Един поглед през прозореца му разкри някакъв отвратителен индивид с платнено кепе и с нос, залепен за стъклото на прозореца в долната стая. Като се забави само колкото да грабне бойния си револвер от чекмеджето, майор Флъд-Смит се завтече по стълбите и какво да види — още един противен тип, който шареше из коридора и похищаваше шапките му.

Собственикът у майор Флъд-Смит се пробуди.

— Ти! — прогърмя той. — Какво правиш, да пукнеш дано?

Цялото образование и възпитание на лорд Ходсдън се изпари, всичко — от ранните му години до насаждането в гърдите му на дълбока любов към „Добрата форма“. Имаше неща, на които са го учили в Итън, и в Оксфорд и след това по време на кратката му кариера като член на Кралската гвардия на Негово величество. Той почувства инстинктивно, че едно от тях е било да не краде бомбетата на хора, на които никога не е бил представян.

И все пак беше неестествено изисканото спокойствие, с което обикновено посрещаше житейските изненади, да го напусне точно сега. Без да бъде в състояние да пророни и дума, той стоеше на същото място с бомбето в ръка.

— Кой си ти? Как си влязъл? Какво правиш с шапката? — продължи Майора, като украсяваше кратките си въпроси с някоя и друга цветиста ругатня, на които един войник неминуемо се учи през годините. Майор Флъд-Смит бе служил седем години в Устършир, където се славят с витийната си реч.

Лорд Ходсдън не успяваше да изкара звук от устата си, а елегантните жестове все още не му се удаваха. С един подобен жест, напомнящ едновремешната благовъзпитаност, той върна бомбето на куката му.

Майорът, обаче, явно не бе удовлетворен.

— Влизаш с взлом! Посред бял ден! Крадеш ми шапки под носа! Да му…

И тук той спомена някои от роднините на лорда. Започна се по майчина линия и свърши… Господи!

Лорд Ходсдън най-после намери думи, но когато ги изговори, съжали, че не е останал безмълвен.