Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

— Да.

— Е, какво правите там, събирате се и смъркате заедно кокаин? Това ли е, което става в столицата на нашата страна?

— Не, не, изобщо не е това.

— Това е абсурдно — казах аз, обърнах се и се завих с одеялото.

— Може ли да дойда в Лос Анджелис, за да те компенсирам? Обикновено това не ми се случва — обясни Картър.

Да дойде в Лос Анджелис, помислих си аз.

Цялата ситуация много ме подразни. Тази вечер изобщо нямах желание да излизам и ето какво ми се случи. Консумирах много повече от разрешените ми 1500 калории, всичко в името на секса, и сега нямаше да получа нищо.

— Ще спя — казах му аз.

— Ще ти оставя телефона си. Искам пак да се видим, ако не съм ти станал прекалено противен.

— Прекрасно — казах аз с ентусиазма, с който приемам филмите на Стивън Сигал.

Събудих се на другата сутрин и намерих номера на мобилния телефон на Картър, надраскан върху бележника от хотела. Събрах багажа си, за да съм готова в девет часа за отпътуване към летището. В осем слязох в ресторанта и си поръчах омлет от белтъци и табаско. Трябваше да се заема сериозно с излишните килограми, които бях натрупала. Седях сама на масата и четях колонката „Съветите на Аби“. Когато изпитваш съмнения, съветите за това дали да дадеш четката си за коса на друг човек винаги поставят нейната в перспектива.

Хрумна ми мисълта, че свалката за една нощ вече не е толкова приятно преживяване, колкото беше едно време. Изпитвах отвращение към себе си от това, че съм толкова разочарована, само защото един съвсем непознат човек не е успял да се представи добре. Чувствах се така, както сигурно се чувства някой мъж, след като години наред е използвал и тормозил жените. После си напомних, че физически съм удряла само един мъж през живота си и изглежда му беше станало приятно. Почувствах се по-добре, но все още бях потисната. Какво правя? — помислих си.

Ако продължавах по този път, единствените мъже, които щях да срещна, щяха да са като мен, а аз определено не исках да свърша с някой като мен. При мисълта за брак и моногамия вече не потръпвах така, както едно време. Исках мъж като мъжа на Шоника, на когото да се обаждам, когато пътувам, и при когото да се връщам, когато часът на безплатните питиета в бара свърши.

Дори си помислих да се откажа от алкохола, но бързо си спомних обещанието, което бях дала на двайсетия си рожден ден пред „Кетъл Уан“, „Грей Гус“ и други първокласни водки. Никога не обръщай гръб на някой, който не иска нищо в замяна.

Това бяха чувствата, които усещах, че се надигат в мен през последните няколко години, но непрестанно ги изтиквах в подсъзнанието си от страх, че ще получа първия си пристъп на паника.

Усещах, че може би е време да порасна, и това не ми беше никак приятно.

Шоника, разбира се, слезе в девет и десет, защото никога през живота си не е отивала никъде навреме. Бях вече в колата със запален двигател, когато шофьорът й отвори вратата. Тя се качи.

— Какво става, мръсницо? Как беше?

— Не питай.

— Какво? Момиче, не ми казвай, че си успяла да провалиш нещата. Най-малко два-три часа се трудих за теб. Не ми казвай, че по някакъв начин си успяла да съсипеш всичко.

— Картър взима кокаин и не можа да го вдигне.

Тя остана с отворена уста и се наложи физически да й я затворя.

— Според мен трябва да му предоставиш втори шанс — каза тя. — Даде ли му телефона си?

— Той ми даде неговия — оставих го горе в стаята.

— Челси! — каза Шоника с глас „засрами се“.

— Реших да направя почивка — казах аз.

— Почивка от какво?

— От секса. Известно време няма да правя секс или поне докато не срещна мъж, когото обичам. Край.

— Е, ебаси, за пръв път казваш такова нещо — отбеляза Шоника. — Може да изпаднеш в шок.

— Вече не ми е приятно и ти си права. Аз съм възрастен човек и независимо дали ми харесва или не, един ден някой трябва да се ожени за задника ми, така че е най-добре да почна да се приготвям отсега.

— Представи си това! — каза Шоника и се обърна към шофьора, чието име не знаеше: — Чу ли това, Ахмед? Челси затваря сергията за зимата! Е, крайно време беше!

Отивахме в Ню Йорк, за да снимаме друга част от телевизионното шоу и баща ми реши да ни вземе от летището и да ни заведе вкъщи на вечеря.

— Нямам търпение да се запозная с откачения ти баща — каза Шоника, докато чакахме багажа си на лентата.

Излязохме навън и забелязах баща ми — седеше с протегнати навън крака в лилав форд ескорт с две врати и ленти като на състезателен автомобил. Предната броня липсваше и тъй като съм израснала с подобни автомобили, паркирани пред къщата ни понякога в продължение на години, успях да заключа, че колата е произведена някъде между 1980 и 1985. Сега бяхме в 2005 година.