Елена Павлова - Моят живот

Виждах му вече края. Час-два работа още… порових отсъстващо из пръснатите по бюрото кутии, без да откъсвам поглед от монитора. Не намерих цигари. На дъното на чашата се беше утаило студено кафе, по повърхността му плуваха сметанени съсиреци като останки на отдавна починали бели мечки.

С недоволство натиснах сейва. Десният ми крак се беше схванал, и някакъв мускул от дясно под мишницата също ме прерязваше, червата ми се бунтуваха, пикаеше ми се. На автопилот се затътрих към банята, оправих си в движение косата и се пльоснах на тоалетната чиния.

Горещото топло, течащо мазно в чинията, не ми донесе облегчение. Червата продължаваха да ме свиват; лениво се запитах колко ли време не съм ял нормална храна. В смисъл НОРМАЛНА. Май откакто не бях на работа? Какво му се чудя тогава?

Пуснах водата, завлякох се в стаята, намъкнах си тениската, теглих си четка на гривата и си пъхнах няколко кинти в джоба. Време беше за разходка.

Напречният коридор беше празен — добре, точно сега не ми пука за съседите — и първите минувачи срещнах чак край тунела на транскуполната совалка. Свих успоредно на него по променадата, както му викат; от едната ти страна е силовото поле на купола и виждаш заплашителния океан, от другата — дебелия вътрешен шлюз. Стотина метра по-нагоре, ето ти го и кафенето: пет масички изнесени на тротоара.

— Както винаги? — попита русата кучка на тезгяха.

Кимнах и си забърсах вестника, не паперката на пълзачите, а центърджийския „Нюз“; май сме малцинство в тази секция, дето го четем.

С кафето със сметана и новата кутия цигари се посадих на обичайната си маса в дъното, преметнах крак връз крак — изкуствената глезенна става на десния почти не работи — и разгърнах „Нюз“. Винаги го чета отзад напред; спортните страници не ме интересуват, а нямам никакво намерение да отварям направо на обявите… достатъчно съм изпаднал, но защо всички да го виждат?

Срещнахме се на Площада. Как да му обясня на Корблис колко ми е мъка да се намирам тук… и че ми е кажи-речи час и половина пътя в едната посока? Любимо място за висене; някога и аз висях тук с останалите хлапета, преди да ме емне вълната. Шансът да срещна някого от КТ-то не е малък; шансът да ме познаят обаче е. Подръпвам си почти чистата тениска и махвам на Корблис.

— На кафето зад ъгъла? — предлага той с неангажиращ тон. — Какво да ти взема?

Как да му кажа „сандвич“ или „бира“?

— Ми, кафе! — свивам рамене. По дяволите, той дори не знае, че го пия предимно със сметана; поне за захарта се досеща.

Паля цигара, докато си чакаме кафетата; той неодобрително смръщва вежди. Не ми пука, всъщност и на него. Подава ми малкия бял плик с парите — в брой. С такива като него никога на кредитка… е, какво пък, на Стената и без друго вървят кешовите размени.

Мълчим.

След малко ми подава и папката с новите задачки.

— Дългия ги върна, каза че били прекалено… хмм… за него — пояснява. — Ако мислиш, че…

Прелиствам разпечатките… никога дискове при такива като него; винаги на хартия. Това не влиза в Транснет, докато не е изпълнено. Преглеждам отгоре-отгоре нещата. Знам го Дългия, но не знам защо ги е върнал. Нищо гнусно в задачата; най-вероятно ще се справя малко по-зле от него, падам си мърляч, но ще бачка, а това му трябва на Корблис.

— Седмица за правенето, седмица за редакцията? — предлагам му.

Кима и ми дава и чекмеджето.

И толкоз.

Никога незаангажиращи разговори с такива като него; на тях не им пука кой стои зад акъла, дето им свършва работата… на мен пък не ми пука какъв живот водят те. Не искам и да знам. Допиваме си кафетата и се разделяме — той съзнателно ме изчаква да тръгна и после се отдалечава в противоположната посока. Гадно потайно копеле!

Най-сетне стигам до страницата с обявите. Текстът присветва по тънката хартия. Правя се, че не ми е кой знае колко интересно, а просто съм съзнателен читател… глупости. Все още тихо се надявам, че някъде, на някого, ще му потрябва бачкатор тъкмо като мен, специалист с поне едно от уменията, които владея. Наистина се надявам. Всъщност, би трябвало чудесно да знам, че няма да стане така: миналата година изкарах същите два месеца безплодно ровичкане в „Нюз“ и в Нета, докато накрая ме ангажира корпорацията чрез Дейви. А още по-преди това цели две години си бачках на черно…

Естествено, няма обява като за мен. Търсят се секретарки, търговски пътници, черноработници, метаморф-програматори, хардуеристи… Интеркуполна компания наема представител за седалището си тук, обаче искат медик-хирург със стаж в механичните имплантации. Трудова борса издирва за свой клиент силови инженери. „Искате ли да спечелите много пари? Ако можете да стреляте, обадете се на…“.