Елена Павлова - И тръгна по водата

Беше без десет. Майкъл замислено натисна бутона disconnect и прекъсна интернетстването. И без друго точно преди Коледа нямаше никакви необичайни съобщения. Хората си имаха други занимания, вместо да зеят по магии, магьосници, парапсихични феномени и всичко останало, което инак наводняваше пресата им.

Беше без девет. Майк уморено пъхна в най-горното чекмедже купчината разпечатки, които се бяха струпали на плота на бюрото му. Дисковете насмете в долното. Резултатите от тазседмичните си проучвания натика в куфарчето си. Входящата кошница за писма изпразни в кошчето за боклук. Изходящата беше празна — госпожица Дейзър, секретарката, вече се беше погрижила за съдържанието й.

Беше без осем. Майк се втренчи в лъскавия декемврийски брой на „Плейбой“, който беше останал самичък на плота. Никой не би го помислил за нещото което беше — е, виж ти какви ги вършел директорът на проучване и развитие на AMI в работно време, е, на човека е присъщо да си има дребни порочета… Списанието, разбира се, беше омагьосано. Майк го беше изчел и така — хубавиците на страниците отморяваха очите, а и статиите не бяха за изхвърляне. Но беше прекарал на части цели три работни дни, свит в голямото си кресло, заслушан в равномерното бучене на компютрите и зачетен с носталгия във вестите от дома. В оригиналния си вариант заглавието гласеше „Магьосничество“ и вътре нямаше голи мацки. Беше специализирано, неклюкарско издание, този път изцяло посветено на дядо Коледа, Исус Христос, Нашата Велика Задача и патетични, но все пак родни и мили на сърцето слова.

Беше без пет. Майкъл решително пъхна списанието в средното чекмедже, изправи се, щракна куфарчето и напусна кабинета си. Край на работното време!

Беше без две, когато той кимна на портиера и мина през грамадните остъклени врати на AMI. Празнично украсената улица го обгърна с привичната си суетня.

Дейн вече го чакаше с колата. Беше паркирал виненочервения ягуар на забраненото място до пожарния край. Майкъл хлапашки метна куфарчето си отзад, тръшна се на предната седалка, разхлаби си вратовръзката и едва тогава каза:

— Здрасти!

Между запалването на двигателя, превключването на скорости и маневрирането през претовареното движение, Дейн успя да отдели две секунди да го тупне приятелски по коляното.

Както винаги по Коледа, градът представляваше гигантско задръстване. На няколко пъти задълго засядаха по булевардите. Повечето време мълчаха. Майк нервно въртеше копчето на радиото. Джазираните коледни песни малко му лазеха по нервите.

След час вече бяха излезли от града и се носеха през заснежените поля. Майкъл се поотпусна и започна да избира сенките.

— Затъжих се за Марчвил! — отбеляза Дейн. — Мислиш ли, че догодина биха могли да ни сменят?

— Мен и теб? Най-добрите им хора? Изключено! — Майкъл се засмя. — О, хайде. Не ми казвай, че ако си останем вкъщи, всичко това няма да ти липсва!

— Това ли? — брат му смигна по посока на някакво шарещо с клони дърво.

— Прощавай. — Майк тръсна глава. — Седмицата беше ужасна. Ще речеш, че всеки е луднал точно преди Коледа.

— Де да знае човек, светът може и да свърши.

— Глупости. Ако щеше да свършва, да сме приключили с това милион пъти до сега. Повече ме плашеше възможността за ядрена война, но… Да речем, че този етап го прескочихме успешно.

— Не ми хареса начинът, по който го направиха. И определено имах някои съмнения, но мисля, че си прав. И, слушай, не мислиш ли, че се нуждаеш от малко отпуска? Четири-пет-шест месеца у дома…

Майкъл погледна косо към лилавеещото небе и вихрещите се горе облаци и поклати глава:

— След една седмица „у дома“ ще ме хванат дяволите. Просто наистина съм преуморен. Ей-сега, момент.

След малко колата се задруса по заснежен чакъл и между хълмовете в далечината се видяха струйки дим.

— Марчвил! — въздъхна с облегчение Дейн. — Този път беше светкавичен, Майки.

— Просто ми се иска да се прибера. Мислиш ли, че Мардж ще бъде там?

— Убеден съм. Знаеш ли, че се опитва да си издейства преместване в компанията?

— Пу-пу. Никога няма да я пуснат.

— Не й пречи да опита. Писнало й е да те чака, драги мой. След още няколко месеца ще се гътне от старост!

Майкъл ръгна Дейн в ребрата:

— Ти пък! Тя е само на двадесет и три!

— Да, и повечето й приятелки са вече с по две деца.

Чакълът се превърна в замръзнали коловози, после отново се появи и след още няколко минути колата излезе на асфалт и профуча край първите къщи на Марчвил.