Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

Към шест часа сутринта се събудих от звуци, които могат да бъдат свързани единствено с бурна любов.

Идваха от банята. Изведнъж се разнесе силен трясък — предположих, че е от падането на тоалетни принадлежности.

— О! О! О, боже мой! Г–игари! Да, точно така, не, малко по-нагоре, о, БОЖЕ мой! — крещеше Лидия.

Въпреки че не можех да се видя, знаех, че имам същото изражение като Маколи Кълкин в „Сам вкъщи“, когато установява, че родителите му са го забравили.

Измъкнах се от леглото, паднах на пода и запълзях към вратата с наведена глава, сякаш се пазех от вражески огън. Не бях направила и две крачки навън, когато се сетих, че ми трябват телефонът, чантата и обувките. Опитах вратата. Заключена. Почуках, но никой не отговори.

Огледах се за някакви признаци на живот, но бързо разбрах, че в някакъв момент снощи съм свалила контактните си лещи. Всичко извън пет метра от мен беше размазано. Това беше малко неприятно. Крачех напред-назад и се чудех какъв да бъде следващият ми ход, когато се сетих, че колата ми е само на няколко пресечки оттук, при Холдън.

Дали можех да измина петте пресечки до Холдън в бонбонения си костюм? Почуках пак на вратата на апартамента на Гари, но напразно. Все още чувах пъшкането на Лидия. Усетих, че ще ми прилошее. Това беше пълна катастрофа. Не можех да повярвам, че Лидия ще прави секс, когато аз съм на няколко метра от нея, в същия апартамент. Не бяхме в училище!

Да слушаш как приятелката ти пъшка и повтаря нечие име по време на секс е все едно да видиш как родителите ти правят секс. Знам, защото за щастие вече съм преживяла и двете.

Нямах друг избор. Изтичах надолу и спринтирах по улицата към апартамента на Холдън. Почти веднага си ударих пръста на крака, което ме забави, и продължих с енергично куцане.

Нещо, което с усилие разпознах като жена, която си разхожда кучето, при вида ми бързо пресече към отсрещната страна на улицата. Шофьорът на преминаваща кола намали и изкрещя от прозореца: „Тежка нощ, а?“ Това беше унизително. Никога не бях излизала на улицата толкова рано и обстановката не ми харесваше.

Едно е да се разхождаш в бонбонен костюм на Хелоуин или може би на другия ден, съвсем друго да бъдеш принуден от ред събития да го правиш през февруари. Нещо по-лошо, при всяка крачка дебелата памучна горна част на костюма, действителният бонбон, се вдигаше над задника ми и се налагаше да я придържам надолу с една ръка зад гърба си. А и на малкото бонбонче толкова му се пишкаше.

Когато пристигнах пред Холдън, веднага започнах да хвърлям камъни по прозореца.

— Холдън! — крещях аз.

— По-тихо — обади се един съсед и после се показа на балкона. — Госпожо… оо… — Той направи пауза. — Искате ли да извикам полиция?

— О, моля ви, извикайте — отвърнах аз. — И какво ще им кажете, че на улицата има един откачен бонбон?

Съседът поклати глава и се прибра.

След време, което ми се стори около година, Холдън най-после се появи, разтривайки очи. Щом ме видя, избухна в смях.

— Може ли само да слезеш и да ми отвориш — казах аз. Той продължаваше да стои на балкона и да се смее, докато лицето му почервеня.

— Знаеш ли какво, задник такъв, може ли да продължиш да ми се смееш, след като вляза, вместо докато стоя на улицата?

Холдън влезе вътре и само след трийсет секунди се появи с фотоапарат. След третата снимка в най-лошия ми вид на балкона се показа друг съсед.

— Пак същата история! Не можете ли ти и гаджетата ти да пазите тишина?

Това отрезви Холдън и той се прибра.

— Аз не съм му гадже! — изкрещях на съседа.

Холдън слезе долу и ми отключи. Влязох и пишках близо пет минути. Костюмът беше пълна катастрофа, а от чорапогащника започнах да се изривам.

— Закарай ме вкъщи. Ще вляза през прозореца на кухнята — казах му аз. Исках да съм си в леглото, вкъщи — веднага. За един ден преживях достатъчно унижения. И може би вече беше време да се замисля за посоката, в която беше поел животът ми.

Стигнахме до апартамента ми към осем и петнайсет. Помолих Холдън да почака в случай, че не мога да вляза. Мислех си, че не би трябвало да е трудно; тъй като живеех на първия етаж, трябваше само да се вдигна до прозореца на кухнята и да вляза през него. Набрах кода, за да отворя външната врата и отидох под прозореца на кухнята.

Беше по-високо, отколкото си спомнях. Огледах се нервно. Лидия го беше правила веднъж, но тогава имаше кой да й помогне. Вместо да отида да доведа Холдън, опитах сама. Прозорецът беше отворен, но трябваше да се вдигна на ръце, за да се провра през него. На половината разстояние костюмът ми се залости. Жиците, които придаваха формата на бонбона, не можеха да минат през прозореца. Трябваше или да го съблека през глава, или да се върна обратно. Знаех, че ако го съблека, ще мога да мина — вече бях наполовина вътре. Затова се измъкнах от костюма.