Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

Оставихме си чантите и отидох в банята да се пооправя. Банята беше метър и двайсет на метър и двайсет, като трябваше да прескочиш тоалетната чиния, за да стигнеш до душа. Взирах се озадачена в тази абсурдна подредба, като се мъчех да се сетя къде да си поставя краката, докато пишкам, тъй като между предната част на тоалетната чиния и стената на банята имаше само пет сантиметра. Реших да ги сложа под душа, като седнах странично на тоалетната. Извиках Тъпа-Тъпа при мен, за да види и тя какъв круиз наистина беше този.

— О, боже господи! О, боже господи! Как ще ходим в банята? — попита тя.

— Това ли е скапаният ти апартамент? За това ли платих деветстотин долара?

— Много съжалявам. Ще ти върна моята част. Не е нужно ти да ми плащаш — каза тя.

— Добре. Предпочитам в брой — отговорих аз.

Излязохме от „апартамента“ си, за да разгледаме кораба и да пийнем нещо. Тъпа-Тъпа взе една рекламна брошура, в която ни информираха, че казиното ще отвори веднага щом напуснем границата на Калифорния. Нещата изглеждаха по-обещаващи. Хазартът е мое любимо занимание и като прибавим и факта, че плавах по море, в главата ми нахлуха спомени за любимия ми филм „Бар Порки“, в който група тийнейджъри се мъчат да загубят девствеността си. Отидохме да си купим чипове за казиното и се наредихме на опашка зад една жена, която носеше две чантички на кръста си и нямаше един преден зъб.

След това се насочихме към палубата „Лидо“ където огледахме ситуацията около басейна и пийнахме нещо на бара. На бара седеше мъж с коса до кръста и черни три четвърти джинси. Проблемът с прическата му беше, че по-голямата част от главата му беше плешива, а дългата проскубана коса, която му беше останала, растеше от ушите надолу.

Приближих се към единствения плешив мъж с цъфтяща коса, който съм виждала, и го попитах откъде можем да си поръчаме питие.

— Ще ви донеса — каза той.

— Тук ли работите? — попитах го аз.

— Понякога — отговори той.

Тъпа-Тъпа направи гримаса, но аз не се отказвах.

— Ще пия водка „Кетъл Уан“ с каквото и да е. Две водки. — После попитах нашия барман: — Къде е басейнът?

Той посочи зад нас, където имаше нещо като кръгло корито — приличаше на реквизит от развлекателния парк „Морски свят“ като се изключи това, че нямаше вода и беше покрит с декоративен брезент в червено, бяло и синьо.

— Това ли е басейнът?

— Един от тях. На кораба има още четири, но сега не е сезон и всички са затворени.

— Не е сезон ли? — попита Тъпа-Тъпа.

— Да, госпожице. От ноември до февруари — каза той, като ни подаде питиетата в пластмасови чаши.

— Сега вече искаш ли да плуваме към брега? — попитах Тъпа-Тъпа.

Благодарихме на Цъфтящата коса за питиетата, преди да разбера, че се състоят от евтина водка и лимонада на прах, която Тъпа-Тъпа, разбира се, хареса, защото й напомняше за забавачницата.

На палубата „Лидо“ нямаше никой, освен нас, затова слязохме няколко етажа надолу. Когато забелязах третия мъж с коса до кръста, казах на Тъпа-Тъпа, че трябва да се приберем в каютата и да спим.

— Нека поне да се попечем — каза тя.

— Навън няма и петнайсет градуса — казах й аз.

— На тази температура се почернява най-добре — отговори тя.

Взехме банските си костюми и менюто за вечеря и се върнахме на палубата „Лидо“. Цъфтящата коса все още беше там. Помолих го за истинска водка в истинска стъклена чаша, но той ми каза, че сервират само в пластмасови, освен на вечеря, и се престори, че не е чул забележката ми за истинската водка.

— Кога е вечерята? — попита Тъпа-Тъпа.

— Може да се храните в седем или в девет в официалната зала — каза той.

— В официалната зала официално облекло ли трябва? — попитах аз.

— О, да — каза той. — Не може по шорти, по маратонки и блузи над корема.

— Няма проблеми — казах аз. Беше прекалено ветровито, за да си сложим банските костюми, затова продължихме да седим на пластмасовите шезлонги пред покрития с брезент басейн/корито и да гледаме небето. Помислих си дали да не вдигна брезента и да скоча с главата надолу; бях сигурна, че нямаше да съм първата. Опитах се да позвъня на 911, но телефонът ми беше извън обхват. Катастрофата беше пълна. Положителната ми нагласа отдавна се беше включила в програмата за защитени свидетели, но се мъчех да запазя спокойствие.

Тъпа-Тъпа ме попита в колко часа си избирам да вечерям и й казах в седем, защото се надявах до девет да съм в безсъзнание. Очевидно казиното нямаше да отвори до утре (голяма изненада), затова продължихме да пием. Заспахме на столовете или, както обичам да казвам, отпуснахме се да подремнем някъде към един и се събудихме сред ято чайки, които се хранеха с фъстъците, останали на бара. Точно когато си мислех, че нещата не могат да се влошат повече, някой обяви по високоговорителите, че след пет минути на палубата „Лидо“ започва състезание по шафълборд. Беше време да се пораздвижим.