Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

— Не, благодаря, земляк. Вие момчета в Мексико ли се връщате?

Единият се приближи към мен.

— Казвам се Рико — представи се той.

Носеше бели волейболни чорапи до коленете с кафяви три четвърти панталони и широк черен колан. Тоалетът му беше допълнен с бял потник на човек, който бие жена си. Главата му беше бръсната, но имаше рунтави мустаци.

Когато Рико седна до мен, аз се наведох напред и силно повърнах. Тримата му приятели се дръпнаха с отвращение. Стана ми неудобно, но продължаваше да ми се повдига. Неясно си спомням, че тримата си тръгнаха, но Рико реши да остане при мен и да ми държи косата.

Накрая той ме премести на място, където можех да повръщам през балкона и така прекарах следващите четири часа. Не бях в състояние да се помръдна нито на сантиметър и Рико напълно ме разбираше. В някакъв момент извади от джоба си ластиче и стегна косата ми на конска опашка. Оказа се, че е човек, на когото може да се разчита. Без него имаше голям шанс да падна зад борда. Той ме пребърка, за да намери ключа ми, и към полунощ каза, че е време да ме заведе в каютата.

— Ще спя тук, само ме остави на мира — проплаках аз.

— Не, госпожице, не може да спите тук. Ще замръзнете като пуйка.

Беше доста студено, но едва ли щях да замръзна и бих искала да не споменава Деня на благодарността.

След още час се съгласих да ме занесе на ръце в каютата ми, което се оказа трудна задача, като се има предвид колко тесни бяха коридорите. Хората ни гледаха изумени, докато той крачеше гордо и ме носеше на ръце, като в някоя сцена от „Английският пациент“, и питаха дали всичко е наред. Помъчих се да им отговоря, но не ми се разбираше.

Когато отвори вратата на каютата, Тъпа-Тъпа скочи на крака в пижамата си с мотиви от „Шрек“ и изкрещя:

— О, господи, добре ли си? — И после: — А ти кой си?

— Успокойте се, госпожице, само ви нося приятелката — каза Рико.

— Излизай! — изкрещя тя. — Помоооощ!

— Хей, хей, спокойно, спокойно — каза Рико, обърна се да си излезе, а тя грабна една обувка и я хвърли след него.

— Благодаря — изфъфлих аз, когато чух, че вратата се затваря. Легнах на долната койка. — Млъкни, той се погрижи за мен — казах аз на Тъпа-Тъпа и заспах.

На другата сутрин се събудих с чувството, че съм олекнала с три килограма, и съобщих на Тъпа-Тъпа, че трябва да слезем от кораба в Енсенада и да платим на някой мексиканец да ни откара до Лос Анджелис.

— Не мога да прекарам Нова година на този кораб.

— Няма начин, това е лудост. Може да ни изнасилят — каза тя.

— Е, поне ще прекараме приятно Нова година! — изкрещях аз. Изнасилването ми се виждаше по-приемливо от това да издържа още един ден на този круиз. — Помисли си — продължих аз. — Знам, че по мексиканските плажове се предлагат полети с парапланер; може би ще успеем да се приберем с парапланер.

— Вече можеш да играеш в казиното. Сега сме в Мексико — каза Тъпа-Тъпа, когато ме събуди два часа по-късно.

Веднага се почувствах по-добре. Тъй като имах нужда от чийзбъргър и два-три часа, за да се възстановя преди следващия си коктейл, отидохме да хапнем в кафенето. Обясних й, докато ядях най-отвратителния чийзбъргър на света, че Рико се е погрижил добре за мен снощи и че не трябва да си съставя мнение за хората по чорапите им.

— Бях изплашена. Не знаех къде си и баща ми ми каза да не излизам от каютата, след като се стъмни — отговори тя. Не се изненадах, че се е обадила на баща си.

Тя му се обажда в Ню Джърси по няколко пъти на ден, за да го пита такива неща като дали в Калифорния ще вали и дали може да се храни в „Събуей“ — веригата за сандвичи. От всичките му съвети най-много обичах този — никога да не използва тампони, а само макси превръзки, защото: „Там дебне убиец и името му е токсичен шок синдром“. Исках да кажа на баща й, че съм живо доказателство за това, как тампонът може да оцелее в женското тяло до три дни, без да предизвика никакви сериозни симптоми, но се бях научила в какви битки не трябва да влизам.

Попитах Тъпа-Тъпа дали е помислила върху предложението ми да се върнем в Лос Анджелис.

— Баща ми каза не, в никакъв случай, ще е прекалено опасно — отговори тя.

Чудех се дали да не тръгна сама, но не можех да я оставя тук. Все още не можех да повярвам, че ми е писано да празнувам Нова година на този кораб.

— Добре — казах аз. — Хайде да отидем в казиното. Ще те науча да играеш блекджек.

Играх почти осем часа без прекъсване, като Тъпа-Тъпа ме пазеше. Спечелих около четиристотин долара и се чувствах прекрасно. Тя беше прекалено нервна, за да рискува собствените си пари, затова накрая й дадох сто долара в чипове и тя започна да играе с тях. Изглежда й вървеше, но винаги залагаше минимална сума, което беше добре, защото означаваше, че ще е заета по-дълго време.