Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

Бях изключително нервна, преди да изляза на сцената, но шоуто ми мина добре, благодарение на една 175-килограмова черна жена, която се смееше гръмко и подвикваше при всяка моя шега. Нямаше много хора и заради нея не можех да чуя дали и някой друг от публиката се смее, но реших, че преживяването е било позитивно и попитах Шоника дали ще ми разреши да дойда пак. Тя ми каза, че обича бели хора, но няма никакви близки бели приятелки и попита дали проявявам интерес към кръстосано опрашване. Отговорих й, че ще видим как вървят нещата, но засега да не поставяме пилешкото крилце пред яйцето.

Бързо станахме приятелки и няколко години по-късно решихме да отидем за уикенда в Голямата ябълка.

Наехме си отделни стаи в хотел „Пенинсула“, защото Шоника не обичаше да бъде в стая с друг човек. За разлика от нея, аз обичам да деля стаята си с всеки, особено с момичета. Напомня ми за преспиването при приятелки от детството, когато си говорехме до малките часове на нощта и топяхме в гореща вода пръстите на момичето, което заспеше първо, за да се напикае в съня си. Приложих това веднъж на Шоника, но не беше толкова смешно, тъй като нямаше кой друг да го види. На сутринта, когато разбра какво се е случило, Шоника за малко не ме опердаши. Нападна ме с дългите си ръце и крака от всички посоки, както ми се стори, и имах чувството, че се сражавам с истински октопод. След този случай мина известно време преди пак да ми проговори. Неохотно се съгласих при всичките си бъдещи съвместни пътувания да бъдем в отделни стаи. Не ми беше приятно, но се мъчех пак да спечеля доверието й.

На втората вечер от престоя ни в Манхатън консиержът ни разказа за един прекрасен нов ресторант, който се казваше „Тао“ . Опита се да ни направи резервация, но всички маси бяха заети, затова Шоника пое нещата в ръце.

Тя се обади в ресторанта и съобщи на рецепционистката, че ние сме изпълнителните продуценти на телевизионния сериал „Приятели“ и има възможност Моника и Чандлър да вечерят с нас. Напомних й, че това не са истинските им имена, но тя вече затваряше телефона.

— Имаме маса — каза тя.

— О, наистина ли? — попитах аз. — А откъде според теб ще намерим Моника и Чандлър?

— Слушай, кучко. Няма да ги е грижа за това, след като веднъж влезем.

Беше права. Не ги беше грижа. Но доста ни оглеждаха и се чудеха как две двайсет и седем годишни момичета може да са изпълнителни продуценти, на каквото и да е друго, освен на някой половинчасов сегмент по канал „Никелодеон“. Държах главата си наведена и избягвах контакт очи в очи. Шоника обаче се възползва напълно от ситуацията.

— Здравейте, радвам се да ви видя тази вечер. Готова ли е масата ни? — усмихна се широко тя и показа всичките си зъби, при което ми заприлича на разгонен пръч.

Когато седнахме, тя каза на сервитьорката:

— Моля непременно ни донесете и от безплатните напитки. Полетът ни беше дълъг. Искам нещо сладко.

— Недейте — казах аз на сервитьорката. — Не й обръщайте внимание.

— Млъкни, кучко! — скара ми се Шоника, после погледна сервитьорката и строго нареди: — На нея няма да обръщате внимание!

Сервитьорката се усмихна притеснено и се отдалечи.

— Стига с тези глупости! — казах аз. — Защо трябва да ни поставяш в толкова неудобно положение?

— Слушай, кучко, те нямат представа кои сме, така че нека изкараме нещо безплатно. Аз да не съм еврейка като теб. — Шоника си мислеше, че щом съм еврейка, съм родена с влог на мое име и получавам директни депозити по сметката си от банката на Авраам. Многократно й обяснявах, че родителите ми се занимават с вехтошарство и единственият влог, който баща ми ми е приготвил, е едно „Юго“ от 1985 година с липсващ радиатор. Тя предпочете да игнорира тази информация и вместо това да наблегне на факта, че имаме вила.

Вечерята беше фантастична. Запознах я с фоагра, заедно с Кобе стек и сашими от жълтоопашата риба. Шоника е изтъкана от противоречия: никога не би си купила чанта или слънчеви очила, ако не са „Прада“, „Гучи“ или „Шанел“, но не може да произнесе филе миньон, нито да се храни с китайски пръчки. Не съм най-изисканото момиче на света, но брат ми Рей е шеф готвач и не ми трябваше дълго да разбера какво си струва да ядеш и какво си струва да пропуснеш заради повече алкохол.

Двете с Шоника винаги прекарваме прекрасно, когато излезем, и тази вечер не беше по-различна. Тя ме забавляваше с разказ за едно от 107-те деца, които майка й беше осиновила, когато с крайчеца на окото си зърнах моето секси парче — перуански задник.