Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

В бара имаше само осем мъже, затова си избрах един, който най-добре отговаряше на потребностите ми. След три водки Колинс почнах да го свалям.

Той определено беше много по-стар от мен, но все пак можеше да мине за част от моето поколение. Искам да кажа под четирийсет, макар че реално беше попрехвърлил тази възраст. Другите опции бяха неприемливи: две момчета, които едва ли бяха навършили осемнайсет, и някакъв мъж с десетина татуировки от едната страна на лицето си. Не обичам да дискриминирам, но предпочитам мъжете ми да не носят никакъв грим. Единственият друг мъж, който не беше с момиче, си шепнеше нещо на себе си и се смееше.

Налагаше се да се прибера вкъщи или с по-възрастния мъж, или сама. Избрах първото. Още в началото разбрах, че е неподходящ. Когато се приближих към него, той отметна глава и ме погледна с онова глупаво изражение, с което мъжете казват: „Харесва ти каквото виждаш, а?“ Предпочитам силни мълчаливи мъже. Може би малко загадъчност. Аз самата говоря много и обичам мъжете да си мълчат. Този тип се хилеше като ученичка и повтаряше колко съм секси. Има моменти, когато съм наистина секси, но този определено не беше един от тях.

Лидия дойде при нас и ме изгледа така, сякаш съм седнала до еднорог.

— Какво? — попитах я аз.

— Този е отвратителен — каза тя.

Беше права. Мъжът беше доста отвратителен. Не че беше толкова грозен, причината беше поведението му — ентусиазиран и с блеснали очи. Имах чувството, че са го пуснали от лудницата за вечерта и сега вкусваше за пръв път живота в големия град. Държеше се сякаш аз бях Синди Крофърд, а той никога не е правил секс.

Помислих си, че няма да мога да го издържа. Поръчах двойно питие. Той ми се усмихна добросърдечно — поне аз допуснах, че според него това е така — и каза:

— Знаеш ли, не е нужно да пиеш, за да станеш по-приятна компания.

Щеше ми се да му кажа, че пия, за да стане той по-приятна компания.

Изпих си питието и го попитах дали иска да си тръгнем и да отидем у тях. Той изпадна в еуфория, от което почна да ми се повдига. Каза ми, че е с бял джип чероки, а аз му казах, че ще карам след него. В този момент карах тойота ехо, която е много тъпа кола. Толкова е малка, че дори не се налага да включваш на задна скорост; само я вдигаш и я обръщаш на 180 градуса.

Преди да потеглим, му съобщих, че трябва да спра в някоя закусвалня да си взема сандвич. Не бях яла нищо по-съществено от две седмици и алкохолът ми възвърна копнежа за нещо солено.

Изтичах в закусвалнята, докато той чакаше в колата си. Взех сандвич с пуешко филе от рафта и най-големия пакет доритос, който намерих. Скочих в колата си и почнах да се тъпча със сандвича и с доритос като селскостопанско животно. Един вид наказание за този човек, който беше толкова навит. Трябваше ли наистина да ям доритос — храна, от която устата ти мирише на кофа за боклук? Учудвам се, че не взех направо парче пикантен чедар. Сякаш го предизвиквах да се откаже.

Стигнахме в апартамента му, който в голяма степен отразяваше характера му. Запълнено пространство, където нямаше нищо, което да ти хареса. Изглеждаше така, сякаш си е купил най-различни неща от ИКЕА и после е решил да ги преработи вкъщи. Всичко беше чисто и подредено, но човек не би искал да притежава никое от тези неща.

Седнах на черното канапе от изкуствена кожа и си подредих до мен храната. Той пусна някакъв джаз — Лу Ролс — и отиде в банята, където се забави няколко минути повече, отколкото е нужно. Може би си слагаше диафрагмата. В този момент вече наистина се чудех дали да не си тръгна, но сандвичът и чипсът ми бяха много вкусни. Освен това се мъчех да определя кой е по-големият тъпанар — този човек или аз, задето съм в неговия апартамент.

Минаха още няколко минути и после чух, че някой си свирка с уста. Допуснах, че е той, защото моята беше пълна. После вратата на тоалетната се отвори и се появи той.

Виждала съм мъжете да правят откачени неща във филмите, но не и в истинския живот. Беше чисто гол, като се изключат черната кожена каска и черен кожен кобур. На глезените си носеше окови, но не бяха свързани една към друга. В ръката си държеше фенерче.

Нямах представа какво означава всичко това. След като го гледах в продължение на трийсет секунди с пълна уста, успях да попитам:

— За какво служи фенерчето?

Усмивката на лицето му ме накара да се замисля дали не е сериен убиец.

Той започна да си играе с пениса си. Беше време да оставя сандвича.

— Моля те, удари ме — каза той с голяма грозна усмивка.