Уилям Уортън - Татко

Да излезеш навън и да потънеш отново във влажната топлина е ужасно, но е много по-добро от евтиния кич вътре. И аз съм американец и т.н., но това няма нищо общо с този вид комерсиални простотии.

Татко излиза заедно с другите. Не си казваме нито дума, докато изминаваме с мъка двестате метра до колата през лепкавия като кал влажен въздух. Той включва двигателя и климатикът веднага започва да ни облъхва с благословена хладина. В колата обаче става поносимо едва след като минем край последната малка каменна пирамида с познатото острие на индианската стрела на нея. Татко се обръща към мен.

— Е, Били, мисля, че и двамата сме готови за Париж.

Смеем се. Преповтаряме всичките им евтини ефекти и се превиваме от смях — не пропиляхме напразно доларите!

Продължаваме да се смеем, когато ненадейно моторът се закашля два пъти; това чудовище нещо се предава. Едва успяхме да я изтикаме встрани от пътя. Резервоарът е празен. Възнамерявахме да я заредим край пещерата, но в бързината да се измъкнем оттам забравихме.

Все пак не мога да повярвам, че наистина сме изразходвали всичкия бензин. Стрелката определено се повдига, когато се опитваме да запалим; това не може да не означава нещо. Татко обаче е убеден, че причината е в празния резервоар. Повдигам огромния капак и пред очите ни изскачат четири от най-големите карбуратори, които някога съм виждал в живота си. Когато натиснеш педала на газта, все едно от тоалетното казанче тече бензин.

Татко измъква тубата от багажника и настоява да се върне до бензиностанцията край пещерата. Толкова е сигурен, че сме свършили бензина, че дори не иска да направи най-елементарна проверка. Мисля, че и двамата се страхуваме да бърникаме в тази страхотия, в която пътуваме.

До пещерите има повече от три километра, но татко казва, че ще стигне на автостоп. Минават доста коли, а с тубата за бензин никой няма да го остави на пътя. Пресича от другата страна и поема обратно. Ще стане вир-вода, докато стигне до там.

Започнах да бърникам карбураторите просто от любопитство. Човек не може да направи кой знае какво само с клещи и отверка. Ще се опитам поне да разбера дали горивото стига до карбураторите. Причината може да е в горивната помпа.

Изтеглям бензинопроводите и ги обръщам. Отнякъде идва бензин: от тях струи гориво като от прерязани артерии кръв. Оглеждам се за татко, но той е изчезнал; сигурно веднага се е качил в някоя кола.

Страхувам се да бърникам повече, затова оставям всичко на място.

Запалвам я и тя веднага поема — вероятно причината е била в насъбрали се изгорели газове. Иска ми се да потегля след татко, но се страхувам да не се разминем. Той ще се придвижи лесно от бензиностанцията; американците са голяма работа в такива случаи.

Решавам, че мога да се погрижа за тена си; изтягам се на тревата до магистралата.

Вероятно съм заспал; в следващия момент насреща си виждам татко. Той е с пълна туба бензин и изглежда свеж като скарида. Казва ми, че почти веднага го взела някаква кола, а жената от бензиностанцията го докарала обратно. Пълни резервоара. Страшно е доволен от себе си, нямам сърце да му кажа, че колата работи добре и без неговата туба.

Освен това от бензиностанцията е купил слънчеви очила. Бяхме шофирали срещу сутрешното слънце всеки ден и очите ни почти са изгорели. И двамата сме със светлосини очи и трудно понасяме ослепителния слънчев блясък. Но какви слънчеви очила е купил само!

Разбира се, колата се подчинява без капризи. И двамата се усмихваме безсмислено като лунатици. Тези слънчеви очила са с огледални стъкла и са извити по такъв начин, че обхващат почти плътно горната част на лицето. С брадите и с тези очила и двамата изглеждаме като чудовищните насекоми от „Изгубения свят“, гангстери, или хипита-наркомани.

Но те наистина предпазват от директните слънчеви лъчи, на практика те блокират дори въздуха — чудесни са за мотоциклет. Трябва да е платил цяло състояние за тях. Такъв си е: стиснат като оная работа на вещица, а в един момент, хоп, изръсва големи суми, без да му пука.

Пресичаме Мисури. Късно следобед стигаме до Сейнт Луис. Успяваме да се заблудим по разните подлези, надлези и прочие завъртени чупки по магистралата.

Обикаляме, обикаляме и обикаляме… като че ли сме на увеселително влакче, което се носи безцелно по терен с много завои. Над нас се издига някаква страхотия, прилична на стоманена дъга след дъжд. Извива се във въздуха на десетки метри. Като че ли населението на Сейнт Луис е решило да построи свой собствен паметник на Вашингтон, но насред строежа се обърква и забравя каква е била първоначалната цел; или проклетото нещо се е стопило от горещината, навело се е надолу и върхът му се е забил в земята. Идеите на Дисни напълно са превзели американците. След като преминаваме през осморките на магистралата поне шест пъти, вдигаме ръце и се признаваме за победени. Изтегляме нашето увеселително влакче в сянката на тази страховита стоманена дъга и навлизаме в едно от най-отчайващите черни гета, които някога съм виждал. Има само тухлени сгради със заковани врати и прозорци, изровени улици и хиляди хора, които висят безцелно по ъглите. Над тях се издига тази чудовищна дъга, която сигурно е струвала милиони долара, а те мизерстват в сянката й.