Уилям Уортън - Татко

Посрещат ни миризмата, потискащата тишина, блясъкът на апаратурите. Завесите пред стаята на татко са дръпнати и ние едва виждаме очертанията му в тъмнината. Спокоен е, сякаш е мъртъв, но диша нормално. Все още е на система, катетърът отново е поставен, към носа му е прикрепена тръбичка за кислород. Изглежда като един от мъжете в капсула във филма „2001 година“. Няма вид на човек, който е още на този свят. Толкова е измършавял, че бузите му са хлътнали. Като мумия е: жълтеникав, балсамиран край бреговете на Нил.

Джоан отива до леглото и го целува по челото, прокарва гальовно ръка по главата му. Когато го целувам и го галя, усещам, че кожата му е суха като пергамент, копринено гладка. Джоан плаче, после се обръща и се вкопчва в мен. Обгръщам я с ръце, притискам я към себе си; тя се разтърсва от ридания. Те освобождават нещо в мен и аз не мога да се сдържа. Гледам над главата й и плача.

Сестрата идва. Извежда ни навън и ние бавно минаваме под ярките светлини, заобиколени от черни лица в бели униформи. Джоан все още се държи за ръката ми.

Когато стигаме до фоайето, казва, че иска да отиде до тоалетната. Аз също влизам в мъжката тоалетна. В огледалото изглеждам като изрязана фигура от хартия, като че ли около главата ми има някакво празно пространство, в което тя някак не приляга, сякаш съм част от лошо направен фотомонтаж. Стоя там, вторачен в собствения си образ, и топлата вода тече над ръцете ми. Все още съм облян в пот.

Марио ни откарва вкъщи. Докато стигнем, и двамата сме възстановили горе-долу контрола над себе си. Джоан иска тя да каже на мама. Боря се с желанието да бъда при татко, дори и да знам, че нищо повече не съм в състояние да направя за него.

Отивам направо в стаята на мама и вземам една от нейните десетмилиграмови таблетки валиум. Съсипан съм. Надявам се, че Джоан е добре.

Отивам в банята, събличам се и пълня ваната с гореща вода — толкова гореща, колкото мога да понеса.

Страх ме е да изляза и да отида във всекидневната при мама. Още не съм готов да се изправя лице в лице с нея.

Но докато се измъкна от ваната, валиумът започва да действа, горещата вода — също, и сега съм напълно отпуснат. Когато се присъединявам към тях във всекидневната, съм напълно спокоен. Марио е в люлеещия се стол, скръстил ръце над корема си, опитва се да изглежда спокоен. Сестра ми хапе устни, мъчи се да не избухне отново в ридания. Мама плаче. Казвам на Джоан и Марио да се приберат у тях; вече съм в състояние да поема нещата. Джоан веднага се съгласява. Тя ще плаче през целия път по магистралите за Сан Диего и Вентура. Радвам се, че съпругът й е с нея.

Не знам дали някой може да повярва, но майка ми е убедена, че татко умира, защото сме се отказали от доктор Етридж! Чудя се дали е заявила това на Джоан. Боря се с изкушението да се затворя в спалнята към градината и да се опитам да не мисля за нищо.

Вместо това отново преповтарям всичко. Обяснявам и изреждам подробно нещата, които не извършиха по отношение на татко, подчертавам факта, че Етридж беше този, който настоя да го изпишат. Сякаш говоря на стена. Захванала се е с нещо, за което може да хвърля обвинения, и аз съм жертвата: къса живо месо и няма намерение да разхлаби китката си.

Осведомявам я, че не са направени задължителните изследвания, за които ми каза Макс от Цинцинати. Опитвам се да я убедя да приеме Макс с нужното уважение като специалист и главен невролог в университетска болница, но за нея той е само още един от моите приятели — всички до един хипита и шарлатани. Нищо не може да се направи. Гледам я: седи, плаче… и плющи с камшик.

Спомням си нещо. Когато бях дете, леля ми Хелън умря от перитонит след операция на апендикса. Съпругът на леля Хелън, Чарли, и баща й, дядо ми, бяха против тази операция, но майка ми се наложи. На погребението дядо ми се обърна към нея:

— Ти си виновна, Бес. Ако не я беше накарала да се съгласи на тази проклета операция, днес щеше да бъде жива.

И това доведе майка ми до втора нервна криза.

Поглеждам я и казвам спокойно:

— Ти си виновна, Бес. Ако не беше уговорила Хелън да се съгласи на онази проклета операция, сега щеше да бъде жива!

Ставам бавно и отивам в градината. Знам, че постъпвам подло, но се чувствам отлично, след като отвърнах на удара. По средата на пътя се обръщам, за да се върна и да се извиня, но не го правя. Отивам към стаята си и се заключвам в нея.

Изтягам се на това легло, което наподобява огромна възглавница, обгърнат от миризмата на мръсните крака на Били. По дяволите, как миризмата на краката му прониква във възглавницата под главата му? Може би спи с крака върху възглавницата. Може би се опитва да си вкара малко кръв в мозъка. Може би баща ми не умира в момента…