Уилям Уортън - Татко

Ако татко преживее тази нощ, ще му бъдат направени всички неврологични изследвания. Ще разполага с всички медицински грижи, от които се нуждае. Най-сетне започвам да се унасям. Последната мисъл, която преминава през главата ми, преди да потъна в забравата на съня, е за майка ми.

Установявам, че няма да страдам, ако утре сутринта я намеря мъртва на пода във всекидневната. Гадна мисъл е, но ми минава през главата.

Още с излизането ни от Канзас сити стават две неща. Първото е, че се движим сред приятни хълмчета, не планини, дори не и хълмиста местност като Морван — във всеки случай не е скучна и еднообразна. А второто — всичко наоколо е зелено и свежо.

Когато обаче спираме да заредим и излизам от колата, ме обгръща толкова гъст, горещ и тежък въздух, че едва си поемам дъх. Бързам да се върна обратно — сред консервирания въздух на климатичната инсталация. Навън всичко изглежда много хубаво, но ако го гледаш през тъмни очила и сред приятно хладния въздух на кола с климатик. Сега вече чувствам предимството на тази огромна луксозна кола.

Пресичаме Мисури в посока Сейнт Луис. Аз шофирам. Татко изважда бележник и започва драска нещо в него. Предполагам, че пресмята колко сме похарчили досега за бензин, мотели и храна. Хващам се на бас, че му предстои неприятна изненада: първа класа със самолет щеше да ни излезе по-евтино.

Изминаваме около петдесет километра, когато татко прочиства гърло.

— Слушай това, Били, и ми кажи какво ти е мнението. Заглавието е „Божия шега“.

Смеем се от сърце. Страшно се гордее с това откачено стихотворение; препрочита го, коригира го, смее се на себе си. Кой знае — може би цялата онази гадост с баба и дядо да се е оказала непосилна за него. Може би ще доставя на майка един щур човек, жив труп…

От време на време минаваме край големи реклами на пещери близо до магистралата. Едната се нарича Мерамек, а другата — Онондага. Татко иска да разгледаме поне едната, но не може да реши коя. Трябва да се отклоним почти осемдесет километра, но въпреки това отиваме.

Когато му влезе в главата някоя фикс идея като тази, нищо не е в състояние да го спре; Брайс и Цион отново. Неизвестно защо избира Онондага. Сигурен съм, че изборът му е погрешен. Но няма значение. Ще разглеждаме пещерата, и това е.

Носим се през хълмиста област; той следи пътя по картите. Движим се по малки, тесни пътища и най-сетне стигаме до място, оформено по подобие на националните ни паркове.

Минахме покрай скали с неправилна форма, циментирани една в друга, а по тях висяха на вериги грубо изрязани реклами, изписани с прогорени букви, нагърчени като червей за стръв. Околността беше подчертано гориста. Всички реклами бяха със стрелки, които сочеха към Онондага.

Накрая се оказа обаче, че това изобщо не е национален парк, а нещо като частна инициатива. Някой купува тези пещери и разработва туристическа атракция. Решават, че хората пощуряват, докато пресичат страната по правата като опънат конец магистрала само с пакетчета печени фъстъци за спасяване от монотонността на пътя и гледките наоколо, и ще се втурват да гледат всичко, което им се предложи.