Уилям Уортън - Татко

Тя е дебела и поне шейсетгодишна. Затътря се след мен по коридора.

Когато влизам в стаята, Алиша разтрива китките на татко. Сестрата му мери пулса на едната ръка, аз — на другата; той е слаб и неравен. Мери му кръвното налягане. Стрелката не помръдва над петдесет. Поглежда ме.

— Алиша, телефонирай в болницата. Да изпратят веднага линейка!

Обръща се към мен.

— Умеете ли да давате първа помощ?

Кимам утвърдително. Мисля за вечерта, когато учех татко да го прави, неговата гнусливост и нежелание да прави изкуствено дишане уста в уста. Питам се защо тук, в оздравителния дом, няма реанимация.

— С изкуствени челюсти ли е?

Клатя отрицателно глава. Вече съм в шок.

Сега не можем да напипаме никакъв пулс. Тя хваща татко за краката и го издърпва към края на леглото. Накланям главата му назад и започвам дишане уста в уста. В същото време започвам и сърдечен масаж. Държа носа на татко и вкарвам с все сила въздух в него, две вдишвания на всеки единайсет секунди. После спирам дишането и се концентрирам върху масажа. Натискам около шейсет пъти в минута. После се връщам обратно към дишането.

Влиза Алиша и съобщава, че линейката е на път. Сестрата й нарежда да масажира краката на татко. Те вече са на петна и посинели.

Сещам се за аутопсията, нарисувана от Рембранд в Амстердам… или Ватикана? Опитвам се да не мисля за това, което върша. Алиша идва до мен и прави сърдечен масаж, а аз се концентрирам върху дишането. Сестрата непрекъснато мери кръвното налягане и често проверява зениците на татко. Казва, че приближаваме до осемдесет на петдесет; състоянието му като че ли се подобрява.

Питам се докога ще издържа. Облечен съм в костюм и риза с вратовръзка. Целият съм вир-вода. Започва да ми се вие свят. Опитвам се да мисля за нещо друго освен за това кога, по дяволите, най-сетне ще дойде тази линейка.

Продължавам с дишането уста в уста; устните на татко са хлъзгави от лигите му. Сестрата казва, че кръвното му налягане е стигнало до деветдесет на шейсет. Поглеждам я за секунда; самата тя е пред сърдечен пристъп. Все пак ние успяваме да поддържаме живота в него.

Сега влагата около устата на татко засъхва; устните му са сухи, както и моите. Между дишането уста в уста правя няколко дълбоки вдишвания за себе си. Дори и чорапите ми са мокри от пот; пред очите ми играят черни точици. Продължаваме отчаяно; все още никой не идва. Събота вечер е и персоналът е намален до минимум.

Чуваме сирената на линейката двайсет минути от началото на усилията ни да задържим татко жив. Тя спира до задната врата. Алиша изтичва навън и се втурва обратно с обслужващия линейката. Сестрата му казва да донесе кислороден апарат. Междувременно се е здрачило и стаята е потънала в синкав сумрак.

Той се връща тичешком с кислороден апарат в ръце. С него са още двама души. Повдигат главата на татко и слагат маската на лицето му. Пускат кислорода и татко продължава да диша вече самостоятелно. Разгъват черна кожена носилка — повдигат татко върху нея; аз продължавам да правя сърдечен масаж. После ме сменя един от персонала на линейката. Помагам при тикането на носилката по коридора и вкарването й в линейката. Връщам се в стаята за палтото си, което бях пуснал на пода.

Мокър съм от пот. Сестрата си е заминала и в стаята е само Алиша. Тя ми подава палтото, после се сгушва в мен. Повдига глава и ние се целуваме — дълбока, жадна целувка. Устните ми са безчувствени и сухи; не мога да почувствам нищо.

— Надявам се някой да ме обича така, както ти обичаш баща си.

Намятам сакото си. Потната риза прилепва към тялото ми.

— Той е чудесен човек, Алиша. Заслужава да го обичат. Ти също, Алиша.

— Ела да ми кажеш как е. Ще дойдеш ли, Джак?

Кимам. Знам, че няма да отида. Умът ми е някъде другаде, разкъсан между тази линейка и Париж.

Обръщам се и хуквам по коридора. Скачам в линейката и се понасяме към болницата. Сирената вие, светлината й се върти. Отново правя сърдечния масаж, докато обслужващият линейката нагласява кислородния апарат и подготвя интравенозно вливане на нещо, което ми прилича на прост солен разтвор. Когато закрепва иглата и пуска разтвора във вената на татко, отново ме сменя. Челото му е покрито с пот. Шофьорът ми дава знак и аз се прехвърлям на мястото до него.

— Как да стигна от тук до Перпечуъл? Заблудил съм се.

Поглеждам през прозореца и установявам, че не сме на магистралата! Намираме се на булевард „Вашингтон“, твърде далеч от болницата. Ориентирам го. Той ми казва, че не са редовна линейка на Перпечуъл; онези били на спешни повиквания. Твърде съм изплашен, твърде уморен, твърде вбесен, за да коментирам. Поглеждам часовника си, докато чакаме на червено: движим се бързо. Но ако бяхме поели по магистралата, сега вече щяхме да сме в болницата.