Уилям Уортън - Татко

Вземам бележките си от Макс и отново сядам пред пишещата машина. Правя официално искане за провеждане на всички неврологични изследвания, посочени от него. Те включват пункция на гръбначния мозък, скенер и електроенцефалография, някои изследвания на кръвта и консултация с психиатър. Изпращам писмото препоръчано до доктор Чад в Перпечуъл. Прибирам оригинала в папката си заедно с изложението за случая с татко и визитната картичка на „Найт & Найт“.

В пощата правя фотокопия на всичко това. Връщам се вкъщи и описвам станалото последната вечер в оздравителния дом. Майка се интересува какво правя. Успявам да задоволя любопитството й. Едва се крепя — имам чувството, че всеки момент ще рухна.

Отивам в болницата. Татко все още е в интензивното в безсъзнание. Господи, видът му събужда такава жал! Това ми дава сили да продължа започнатото.

Питам сестрата на рецепцията къде се намира администрацията. Тя е на най-горния етаж. Намирам канцеларията на административния директор и заявявам на секретарката, че искам да видя доктор Бенсън. Поглежда ме така, като че ли съм поискал да видя самия Господ.

— Доктор Бенсън е много ангажиран, господине. Подготвя се за конференция в Бостън. Кой сте вие и какво искате?

Успявам да запазя спокойствие; представям й накратко положението. Слуша ме със залепена на лицето изкуствена усмивка, но не ме прекъсва.

Вижда ме такъв, какъвто всъщност съм — ексцентрик, маниак. Сякаш блъскам главата си в непробиваема стена. Изваждам картичката на „Найт & Найт“ от папката си.

— Моля, предайте това на доктор Бенсън. Кажете му, че адвокатите ми са ме посъветвали да му предам визитната им картичка, преди да предприемат действия. Ще бъда на долния етаж в интензивното с баща си. Казвам се доктор Тремънт.

Не я изчаквам да прочете картичката. Излизам. Тази част на сградата не мирише на болница. Мирише на канцелария — обикновената миризма на ленти за пишещи машини, белило за грешки, парфюм, колосани престилки и ризи, хартия и електронната миризма на компютрите. Слизам с асансьора в долните кръгове на ада.

Отивам в стаята при татко. Проверявам дали всичко си е на място; абсолютно безцелни движения, просто си намирам занимание, докато чакам. Няколко сестри ме поглеждат, но съм така потънал в скръб и гняв, че се отдалечават мълчаливо. Очаквам всеки момент да се появи някой от охраната. Ако дойде, ще му бъде нужен автомат, за да ме изведе оттук. Гледам татко; той като че ли е на километри от тази стая, в някакъв друг, чужд за мене свят.

Водата е гореща. Наливам малко в легена и потапям четката си за бръснене, за да я омекотя. Въртя я върху сапуна и нанасям пяната по лицето си. Правя си дебела брада от сапун, отварям бръснача и го наточвам на ремъка, който виси до огледалото. Това огледало е с някаква странна пукнатина през средата — изглеждам като че ли имам дебел нос с три ноздри. Все обещавам на Бес да купя ново, но винаги забравям. Започвам да се бръсна, обърсвам пяната и изрязаните косми на пръста си.

Десет минути по-късно в отделението влиза едър мъж в костюм от туид. Дори и да не бях забелязал страха по лицата на сестрите, можех да позная, че този е голяма клечка. Все едно че навсякъде по него с едри букви беше написано, че той е господарят тук.

Сестрите ме посочват и той се отправя към мен. Когато влиза в стаята, запалва лампата. Минавам край него и я загасям.

— Смятам, че можем да разговаряме и така, доктор Бенсън. Баща ми е много чувствителен в момента и светлината му пречи.

Две точки за мен и фронтовата линия между нас е изтеглена. Поглежда ме изненадано, после ми се усмихва благосклонно като дядо на внуче и притегля към себе си другия стол в стаята. Аз съм във фотьойла; за него остава обикновеният стол. Обръща го с облегалката към мен и сяда разкрачено на него — господарят говори на селяните, без да слиза от коня си. Столът е със стоманена рамка, черна седалка и черна, подплатена облегалка. Помага му да поддържа избраната от него роля на главен хирург и голям началник.

— Секретарката ми каза, че желаете да ме видите, доктор Тремънт.

И така, това са правилата на играта. Добре.

— Правилно, господин Бенсън.

Говори равно и спокойно. Той ме изчаква да продължа. Аз също изчаквам.

Ако не се отнася за живота на баща ми, този фарс би ме развеселил. В мен има нещо налудничаво. Винаги избягвам директната конфронтация; тя няма нищо общо с моя идеал за добър живот. Но щом се стигне до нея, изпитвам истинска наслада. Той изчаква толкова дълго, колкото може да си разреши.