Уилям Уортън - Татко

— Татко, какво ще кажеш да свалим стъклото? Имам чувството, че ще настина от този климатик.

— Добра идея. Вече минахме пустинята.

Натиска бутони и двете стъкла се смъкват надолу. Лъха ни горещ пустинен вятър.

— А, така е по-добре, Били. Напъхам ли се в това чудо, губя чувство за ориентация.

Половин час по-късно спираме да си купим кифли и кафе. Исусе, невъзможно е! Може ли това да струва два долара и петдесет цента?

Животът е една гадория. Скъсваш си задника от работа само за да оцелееш. Заплатата ти стига колкото да си наемеш жилище, да се нахраниш и да се облечеш, и то на старо. А няма начин да живееш, без да работиш; всички сме затворници. Погледни само Гари и Марти: те вече са се предали. С една дума, скапана работа!

На следващия ден, след като се връщам от болницата, започвам да работя върху моята хонда. Първо постилам вестници, за да не капне грес. Продухвам карбураторите, издърпвам клемите, изчегъртвам ги и ги поставям отново. Бяха престояли толкова дълго непобутнати, че и на двете клеми има плесен . Движа мотоциклета напред-назад, за да проверя дали моторът не е клеясал или замръзнал, но всичко е наред, буталата се движат.

Почиствам и настройвам накрайниците, доколкото мога без подходящи инструменти. Въпреки че съм лош механик, обичам да се намирам на работа с малка, проста машина като тази: тя е нещо, което мозъкът ми може да обхване, а точно сега се нуждая от такава занимавка.

Татко излиза и ме наблюдава. Той винаги е бил такъв талантлив механик — присъствието му ме кара да нервнича. Моята несръчност в тази област отдавна се бе превърнала в семейна шега. Викат ми „майстора“, защото съсипвах всичко, с което се захващах. Трябваше да заживея далеч от къщи в продължение на цели пет години, за да разбера, че съм бездарен само в сравнение с татко и Джоан.

Татко се надвесва над мен. Изтъквам предимствата на мотоциклета: нищо излишно, само двигател и колела; идеално транспортно средство, което може да се сравнява единствено със самолет. Татко си мисли, че е опасно и недостолепно мъж на средна възраст да балансира на две колела.

Намирам ключа на обичайното място. Свързвам акумулатора, но той, разбира се, отдавна е изтощен. Демонтирам го, слагам го в багажника на колата; отиваме заедно с татко до най-близкия сервиз, за да го заредим. Казват ми, че ще отнеме около час.

— Добре, татко, докато чакаме, хайде да изпием по една бира в бара отсреща.

Той ме поглежда стреснато.

— Какво?

— Отсреща има барче, хайде да обърнем по едно, докато чакаме.

— Мислиш ли, че е разрешено?

— Разбира се, хайде, и двамата сме над двайсет и една години, няма закон, който да забранява следобедна халба бира в някой бар. Та нали за това са заведенията.

Барът е съвсем обикновен; сумрачен, прохладен, дочува се тихото бръмчене на стария вентилатор на прозореца. Има нещо, поради което обичам да влизам в бар през деня, особено тук, в Калифорния. След като си бил на открито под това високо синкаво небе и странната потискаща пустота на всичко наоколо, истинско облекчение е да се гмурнеш в тъмния тежък въздух на някой бар.

Сядаме в сепаре. Типичен, класически бар; няколко редовни посетители седят или стоят на бара, където винаги има поне един енергичен сервитьор да обслужва следобедната клиентела.

— Какво ще пиеш, татко?

— Няма да е лошо да изпия една бира, но у дома в хладилника има достатъчно студена бира.

Поръчвам две бири и питам татко, дали не предпочита да седне на бара.

— Мислиш ли, че това ще бъде правилно?

— Разбира се, хайде да се преместим.

Покатерваме се на високите столчета, барманът избутва към нас купичка с фъстъци.

— За фъстъците отделно ли се плаща, Джон?

— Не винаги — освен ако заведението е засегнато от „инфлацията“.

Грабвам шепа, а татко плахо взема един фъстък.

Споделя, че не е стъпвал в бар, откакто се е оженил — близо петдесет години. Наблюдава хората в огледалото зад бара. Поглежда жените и една от тях му се усмихва мило. Бързо навежда глава и се вторачва в бирата си.

— Свикнал ли си да ходиш по барове, Джон?

— В Париж няма толкова много барове, татко; обичайно е да се ходи в кафенета. Сядаш, пиеш кафе или бира, но преживяването е различно. В повечето от тях масите са на тротоара. Някои от любимите си кафенета посещавам често.

Татко ме поглежда, сякаш се пита дали не съм вятърничав човек. Поглеждам часовника си: имаме на разположение половин час. Опитвам се да го подтикна да говори за времето преди женитбата си, когато е работил като дърводелец в Хог Айлънд заедно с баща си и братята си. Удрям на камък. Не съм сигурен дали наистина не си спомня, или просто не желае да говори за това. От паметта му се е заличило дори времето, когато чичо Хари живееше с нас във Филаделфия. А този период е твърде важен за мен и ми е трудно да приема, че той изобщо не си го спомня.