Уилям Уортън - Татко

— Хората правят ли това на обществени места, Джон?

— Разбира се, може да ти се наложи да го направиш на майка. Ако тя получи нова сърдечна криза, ще трябва да приложиш изкуствено дишане. Това е единственият начин да я спасиш.

Той се обляга назад. После се изправя на крака и се оттегля към люлеещия се стол.

— Това може и да е правилно, Джон, но изглежда греховно. Наистина ли хората правят това един на друг? Може би понякога Господ иска ние да умираме.

Настанявам се и гледам телевизия с него. Разбирам чувствата му, но той трябва да ги преодолее; става въпрос за нещо твърде важно.

При следващото прекъсване на шоуто се опитвам да му покажа нещо за сърдечния масаж. Уговарям го отново да легне на пода.

— Виж сега, татко, докато правиш дишане уста в уста, ще трябва същевременно да масажираш сърдечната област. Това се прави за стимулиране на сърцето — то трябва да затупти отново. Трябва да натискаш силно и ритмично, веднъж в секунда, точно в центъра на гръдния кош.

Навеждам се над него и започвам да натискам с дланта си върху гръдната кост. Разбира се, не толкова силно, колкото е нужно за стимулиране на сърцето, но все пак достатъчно силно, за да схване идеята.

— Хей, причиняваш ми болка! Това би могло наистина да нарани една жена: ти ще я натискаш право в… в… гърдите.

— Тя няма да чувства нищо, татко, тя ще бъде в безсъзнание. По-добре е да получиш някоя и друга синина, отколкото да умреш, нали?

Повдига се на лакът.

— Тя никога няма да ми разреши да го направя, Джони. Тя никога няма да ми разреши да я натискам така. Никога не съм удрял жена в живота си. Никога няма да мога да направя това.

— Ще трябва, татко, това е въпрос на живот и смърт.

Шоуто продължава: показват някакъв много умен делфин, ако, разбира се, вярвате в съществуването на такива.

Татко се настанява с дълбока въздишка в люлеещия се стол. Диша тежко и от време на време ме поглежда крадешком: като че ли току-що се е спасил от някакъв откачен секс-маниак.

Докато гледа телевизия, аз написвам върху картони с големи букви телефонните номера на болницата, на пожарната, на най-близката „Бърза помощ“ и на Джоан. Забождам картоните на стената над двата телефона: във всекидневната и в спалнята. Най-големият проблем е, че татко никога не използва телефон. Човек едва може да го накара да вдигне слушалката и да я държи, когато някой го е потърсил. Да си призная — никога не съм го виждал да набира номер. Докато живеех у дома, нямахме телефон. Едва в Калифорния родителите ми си поставиха. Самият аз мразя телефоните, но, Господи, в този огромен свят те са необходимо зло!

Така че няма да бъде лесно да подготвя татко да телефонира за „Бърза помощ“. Опитвам се да му обясня всичко. Написвам го с печатни букви над всеки от телефоните. Текстът е:

СПЕШЕН СЛУЧАЙ — ИНФАРКТ.

БОЛНИЯТ Е В БЕЗСЪЗНАНИЕ.

ЕЛАТЕ ВЕДНАГА. АДРЕС 10432 КОЛБИ ЛЕЙН, ПАЛМ.

Принуждавам татко да повтаря това, докато го научи наизуст. Упражняваме се да набираме номера на Джоан, без да вдигаме слушалката, докато той започва да се справя сам. Отивам в спалнята и се обаждам на Джоан. Казвам й, че татко ще й телефонира, за да упражни повикване при спешен случай. Отговаря ми, че ще чака на телефона.

Оставям слушалката обратно и влизам в тоалетната. Когато се връщам във всекидневната, татко отново е погълнат от делфините. Просвам се на пода пред него и оставам да лежа с разперени ръце.

— Татко, представи си, че съм мама и току-що съм получил сърдечен инфаркт. Обади се на Джоан.

Той се изправя и застава над мен.

— Добре ли си, Джони?

— Да. Сега направи това, което упражнявахме.

Отпуска се на колене, слага ръка под главата ми.

— Не, татко. Първо трябва да се обадиш на Джоан.

Изправя се с мъка и отива до телефона. Набира номера, без да вдигне слушалката.

— Вдигни слушалката, татко.

Той се подчинява и я държи до ухото си, без да набира номера.

— Номера, татко.

Хванал е слушалката обратно, така че кабелът излиза от ухото му.

— Обратно, татко.

Завърта апарата върху масата.

— Не апарата, а слушалката, татко. Обърни я така, че микрофонът да е пред устата ти.

Отдръпва я от ухото си, втренчва се в нея, бавно я обръща. Усмихва се. Съсредоточава се върху картона на стената.

— Запомни, татко! Телефонираш на Джоан.

— Да, разбрах, Джон, на Джоан.

Започва да набира. Върти бавно, като задържа шайбата на всяка цифра. Слава Богу, чувам гласа на Джоан! Напрягам се да доловя думите. Татко държи слушалката на пет сантиметра от ухото си.