Уилям Уортън - Татко

В резултат на усилията на майка ми на главата ми се стовари личност със страхотна стереоуредба и истински електротехнически гений. Освен това и луд. Той например има колело, което виси на макари от тавана на стаята ни, снабдено с чудовищен катинар — конструиран и изработен от самия него. Върху този велосипед има бележка със следния надпис:

КОЙТО ОТКРАДНЕ ТОЗИ ВЕЛОСИПЕД, КРАДЕ НАЙ-ДОБРИЯ ВЕЛОСИПЕД В СВЕТА, ЗАЩИТЕН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ КАТИНАР В СВЕТА И ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЛЕДВАН ОТ НАЙ-ДОБРИЯ ДЕТЕКТИВ В СВЕТА ДО КРАЯ НА СВЕТА.

За всеки е ясно, че това е стопроцентово предизвикателство. В резултат непрекъснато заключвахме вратата си. В Санта Крус никой освен нас не заключва вратите, дори не ги затварят .

Флаш се облича в черно: черни тениски, черни джинси, черни чорапи, черни спортни гащета, черни обувки, черни пижами. Има дълга черна коса, която реши право надолу на всички страни — дори върху лицето си — и подстригва ниско точно на върха на черепа си, и то така, че човек да може да види бяло петно точно там: единственото бяло петно, което всъщност може да се види по него. Все едно, че е излязъл от списание „Mad“.

Не си спомням Флаш някога да е влизал в час — освен по време на изпити. Напуска стаята само за да кара велосипед или да си вземе нещо за ядене. Така стоят нещата в Санта Крус: трябва да се грижиш сам за себе си. На никого не му пука какво правиш. В същото време се чувстваш гузен, че не правиш достатъчно. Системата им е: или минаваш или не минаваш, но не те изключват за слаб успех. И все пак по някакъв извратен начин, това е забавачница за супермени, оранжерия за секвои. Честно казано, чувствах се много по-добре в скапаната американска гимназия в Париж — там поне пишеха двойки.

Имаше нещо зловещо в спалните в Санта Крус. Животът в един парижки апартамент напомня живот в пещера в планински склон в сравнение със спалня в Санта Крус. В стаите непрекъснато се влиза и излиза и след третата седмица навсякъде гърмеше музика. Лампите горяха през цялото време; нямаше нито един сумрачен ъгъл. Понякога затварях очи, за да си спомня какво представлява тъмнината. Случвало ми се е да излизам в три сутринта и да погледна сградата: осветена като коледна елха, тя вибрира от шума. А на следващия ден същите тези хора говореха в клас за екология и опазване на околната среда.

За да се спася от този ужас, намирах убежище в библиотеката. Дори получих работа там: това ми помагаше да не полудея. Тези типове никога не остават сами. Подготвят си докладите за края на срока, заобиколени от боклуци, шум и миризми. Господи, миризмите могат направо да те зашеметят! Подовете във всички стаи са покрити с хартиени отпадъци, храна, мръсни чорапи, дрехи, книги. Всеки тъпче върху тези купчини. Всички се разхождат наоколо полуголи: истинска зоологическа градина. Никога не оставаш сам.

Татко изобщо не загрява защо не искам да се върна там. Странен човек е: не обича да обсъжда важните въпроси. Хората, с които разговаря, го смятат за забавен събеседник. По дяволите, живописта е вид комуникация. Но повтарям, че отказва да слуша онова, което не желае да чуе. Мама е същата.

Но рано или късно ще се наложи да поговорим за това, само че няма да съм аз този, който ще повдигне въпроса.

Това, което искам да върша, е да пиша. Писането е нещо, което правя с удоволствие. Знам, че точно по този начин татко е започнал да рисува. Знам, че плямпам по-добре от повечето хора, това би трябвало да помогне. Първо ще се опитам с роман или може би със сценарий, без значение какво. Искам си само моята къщичка до воденицата и малко спокойствие. Ще отида там и ще направя нещо най-сетне. Исусе, животът ми минава, а нямам с какво да се похваля!

Може би Деби ще дойде. Сигурен съм, че ще остане във възторг от къщичката. Писнало й е до смърт от Бъркли, освен това ще ми е приятно някоя добра жена да се грижи за мен.

Бедата е в това, че не знам как да изкарам пари. Не мога да си осигуря carte de travail . Откакто Франция е в Общия пазар, тя не допуска американец да работи легално в страната. Може би ще се хвана да вадя захарно цвекло. Чувал съм, че така могат да се изкарат по хиляда долара месечно. Мога да живея с две хиляди годишно. А и старецът на Деби ще пусне нещо.

— Хей, татко, хайде да спрем някъде за закуска. Умирам от глад.

Кима разсеяно. Пак се е отплеснал. Скоро ще преминем от Юта в Колорадо. Скалистите планини са някъде пред нас, но още не се виждат.

Когато се носех на моя „Ямасаки“, се чувствах по-близо до природата. Познавах всеки хълм, всяка неравност по пътя. Всмуквах всеки проклет километър и го изплювах по глътка от време на време. Яхам мотора, стиснал две ръчки, зъбите тракат, бъбреците се друсат. Вечер съм истинска развалина. Два пъти пиках кръв. А и да се мъчиш да спиш с всички тези комари и други насекоми е истински ад. Бях взел палатка, но без мрежа за комари. Явно съм алергичен към комарите. Всяка сутрин се събуждам с надути като наденици пръсти. Представете си как съм сменял скорости с подпухналите си пръсти.