Уилям Уортън - Татко

„Джон, когато човек е наистина добър шофьор, той може много добре да прецени кога престава да бъде такъв.“

И шофирането на майка е цяла история. Започва да кара кола едва в края на трийсетте си години въпреки усилията на татко да я научи от момента на женитбата им. На седемнайсет години той сам е сглобил първата си кола от стари части. Страхотен автомобил — нямал е даже предни стъкла. Толкова е говорил за него, виждал съм и снимката му. Леля ми Труде казва, че баща й, моят дядо, строго забранявал на сестрите на баща ми да се качват в този автомобил.

Когато бяхме деца, всеки неделен следобед на мама й се даваха уроци по шофиране. По това време имахме форд модел 1929. Татко купи тази бричка за петнайсет долара и я поправи. Тогава петнайсет долара бяха седмичната му надница. Като дете си въобразявах, че едно от най-тежките неща за човека е шофирането.

Татко повтаряше неуморно:

— Не се стягай, Бес, отпусни се. Всичко ще бъде наред.

Двамата с Джоан се бяхме сгушили, протегнали вратове напред, надничаме, кикотим се нервно. Най-страшният номер на мама беше при потегляне да включи на задна. Разнася се остър, стържещ звук от трансмисията и ние се удряме в предната седалка. Мама е враг на автомобила и на пътниците.

Толкова бе нервна, че не можеше да координира движенията си. Изпадаше в истерия и обвиняваше татко. Дори няколко пъти скочи от колата. Татко караше покрай нея, молеше я да се върне, а тя си вървеше край нея и плачеше.

Най-сетне майка взе шофьорската книжка в Калифорния. Този, който й я даде, направи груба грешка. Тя е заплаха за пътищата. Възможно ли е причината за това да са прекалено бързите реакции? Въображението й е прекалено силно, за да бъде добър шофьор. Непрекъснато нервничи зад волана и колата криволичи по шосето. Под нейните ръце автомобилът става неуправляем. Тя говори на колите, сякаш са живи същества, и критикува всеки шофьор, докато разстоянието между колите застрашително се скъсява.

Независимо от това — или може би точно заради това — тя не може да се концентрира. Напълно естествено претърпя няколко катастрофи и съсипа една кола. Цяло чудо е, че не успя да убие някого или да се нарани сериозно.

Когато татко престана да шофира, мама стана шофьорът на семейството. Истинска щуротия! В най-лошата си форма татко е десет пъти по-добър от мама в най-добрата й. В известен смисъл това е и символ за отношенията между тях. В желанието си да доминира, майка пое нещата в ръце: стана лидер. Татко, с неговата плахост, чувствителност, прекалено развито чувство за отговорност, постепенно предаде юздите. Вероятно това не е чак толкова рядко явление в живота: ако си добър в нещо, не ти се налага да полагаш усилия.

И все пак дори и сега татко е този, който поддържа колата в ред. Проверява има ли вода в радиатора, сменя редовно маслото. Помпа гумите и всеки шест месеца прави пълен преглед.

Потегляме към болницата. Искам да разбера дали татко помни пътя. Преди десет години в тази болница му бе оперирана жлъчката и му се наложи многократно да шофира до там и обратно.

Но той изобщо не можа да се ориентира — същинско дете. Беше спрял да мисли за улици и посоки, само гледа безцелно през прозореца на колата. Питам го кой е най-краткият път и той свива рамене.

— Не знам, обикновено майка ти шофира.

Невероятна смяна на ролите. Постоянна шега в нашето семейство беше неспособността на мама да се ориентира. Веднъж дори се загуби четири преки преди къщи — взела погрешен завой — и ходи в полицията да пита как да стигне до дома. И аз самият лесно се губя.

Все повече се убеждавам, че татко не използва истинските си способности. Виждам как се случва, колко лесно може да се случи и с мене. Ужасяваща е мисълта как в резултат на примирение и неувереност човек се превръща в безпомощно същество много по-лесно, отколкото при заболяване.

Реших да накарам татко поне да назове улиците. Искам със сила да изтласкам ума му от задния двор на неговата саморъчно построена къща в края на сляпата уличка, сгушена между двата клона на гигантски магистрали. Посочвам улиците, по които минаваме, окуражавам го да реагира.

Изведнъж, в средата на тази игра, разбирам, че той мисли за нещо друго. Излъчва вибрации като замрелия пред буря въздух.

— Джон, това е добра болница; профсъюзите я препоръчват.

Кимвам и завивам по „Де Сото“.

— Но там има ужасно много чернилки — и не само негри: японци.

Замълчава и ме поглежда.

— Независимо от това, Джони, болницата е добра.