Уилям Уортън - Илюзии

Протягам крак и затварям вратата. Мисля, че не събудих никого. Краката ми се вцепенени от студа, но се чувствам по-добре. Пъхам шепа сняг в устата си, за да измия тръпчивия вкус. Потребността да повърна поне ме събуди.

Още вали сняг и вятърът е леденостуден. Не знам защо мама и татко идват тук всяка Коледа. В Париж организират такива хубави празненства. Вероятно в родителите ми има някаква мазохистична жилка, но по-скоро са жертви на невероятните илюзии на татко. И мама — макар и по свой начин — е същата като него. Двамата наистина вярват в Коледа — радостта, огъня, украсата, Дядо Коледа и цялата безумна лъжа.

Знам, че преди да замина, трябва да разговарям с тях. Първо ще кажа на мама. Нямаме много време. Пег иска да бъде в Париж на двайсет и шести вечерта. Има среща с един стар приятел, французин. Вероятно иска да разбере как би се чувствала отново свободна. Не знам какво иска да прави Майк. Може би ще остане тук с Женевиев. Или тя ще дойде с нас.

В колата беше много тъжно да гледам лицето на Пег, докато Майк ни разказваше за неприятностите с родителите на Женевиев. Вкамени се и пребледня, но не каза нищо, само гледаше през прозореца. Все едно се взираше в кристална топка и виждаше бъдещето си.

Надявам се, че знае какво прави, но според мен Джордж не е толкова лош. Не, не е вярно. Лично аз искам някой наистина интересен тип за баща на децата си. Мъж, на когото да се възхищавам и уважавам. Не ми пука дали е осемдесетгодишен или грозен като смъртта. Щом ще рискувам живота си, ще приличам на плондер в продължение на девет месеца и после двайсет години ще отглеждам дете, трябва да съществува някакъв шанс потомството ми да е необикновено. В края на краищата, раждането е завършекът на една художествена творба. Би било глупаво да я създадеш, без да използваш по възможност най-добрите материали. Повечето мъже не струват — да имаш бебе от тях е все едно да изваяш „Пиета“ с детски пластелин. Предполагам, че точно заради това съм толкова хлътнала по Спайк. Обичам да си представям какво дете ще ми направи.

Всичко му е на мястото. Само дето не иска да бъде баща и да се жени. Ала Спайк е точно каквото искам — мъжествен, чудесен любовник, нежен, чувствителен и талантлив. По дяволите, наистина е много надарен.

Мисля, че свърших с повръщането. Открехвам внимателно вратата, затварям я след себе си и тихо намествам бутилката с газта на мястото й. Струва ми се, че всички спят. Сядам на люлеещия се стол до камината. Огънят весело гори. Поглеждам Бен, който е глух за света. Седя там, люлея се и се опитвам да проясня съзнанието си.

Запознах се със Спайк, когато неколцина от съучениците ми от „Ла Джола“ казаха, че познавали един „истински“ скулптор, който живеел в пустинята. Всички съзнавахме, че лекциите ни нямат нищо общо с изкуството. Само носехме разни материали, играехме си с пластелин и папие-маше и правехме нескопосани фигури. Проклетото ателие прилича на сметище. Всички влачат счупени перални и автомобили, които запояват, боядисват и лакират. Други лепяха парчета шперплат и ги оцветяваха в златисто или черно. Винаги съм мислила, че скулптурното изкуство означава да вземеш чук и длето и да изваяш някой къс дърво или камък. Но не и в „Ла Джола“. Това е детска градина, изпаднала в амок. Всеки се подмазва на преподавателите и не знае нищо за истинските методи на скулптурата. В това число и аз.

И така, качихме се в ландроувъра на Хари и потеглихме. Само той бе виждал онзи тип. Каза, че го срещнал случайно, докато изпробвал джипа си в сухото дере.

Стигаме там — малък каньон насред дивата пустош — и аз не мога да повярвам на очите си. Онзи си е построил жилище от кирпичени тухли и циментови блокчета. Но те не са обикновени. Скулптурът ги е направил саморъчно с помощта на форми, които изкопава в пясъка. Всъщност си е изградил ателие в пустинята, което само по себе си представлява скулптура.

До тази чудата постройка е паркиран стар пикап с открита платформа и без брони и преден капак. Виждам скулптура и едва не се изсмивам на глас. Той е само по срязани джинси — толкова къси, че хастарът на джобовете му се вижда — и големи тежки туристически обувки. Няма чорапи. Покрит е с бял прах. Помислих, че се е боядисал в бяло.

Само очите му светят. Носи кръгли очила, но сложени на главата. Косата му е толкова късо подстригана, че изглежда плешив. В едната си ръка държи чук с къса дръжка, а в другата — длето. Веднага разбрах, че е истински скулптор.

Вероятно съм се влюбила в него, още преди да сляза от ландроувъра. Не знам дали Спайк беше на двайсет, четирийсет или шейсет. Не ме интересуваше. Оказа се, че е двайсет и осем годишен. Стоеше там, докато ние петимата се изнизвахме от джипа.