Уилям Уортън - Илюзии

Татко и мама плуват в езерото, когато няма рибари, но водата е толкова мътна, че не се вижда дори на петнайсет сантиметра под повърхността. Аз дори не потапям крака. Вероятно е пълно със змии.

Почти всеки ден или вали, или е облачно, така че е изключено да хванеш тен. През септември се връщаме в училище и всички имат великолепен тен, а аз — малко по-тъмна кожа и огромни лунички. По-добре да заспивам. Няма полза от тези размисли. Никой не е окачил чорапи на камината. Какво ли ще стане, ако сляза в дневната и окача чорапа си на полицата? Дали някой ще забележи? Не, страхувам се да сляза по стълбите сама по това време на нощта.

Другото, което забравихме, е супата от камъчета. Всяка Коледа татко държи да сготвим супа от камъчета.

В Германия, където по-рано карахме Коледа, той запалваше огън. После, когато купиха мелницата, правеше огнище точно пред вратата, до бента, където се предполагаше, че ще спрат Дядо Коледа и елените.

Всеки слагаше по няколко камъчета, отговарящи на броя на годините му. Когато бяхме в Германия, това ми харесваше, но не и тук. Претърсвахме цялата околност, за да намерим подходящи камъчета, после ги измивахме. Татко ги преглеждаше едно по едно, сякаш изучаваше диаманти, сетне ги пускахме в тенджерата, а той произнасяше някакви вълшебни думи.

Разбъркваше супата с голяма пръчка — винаги една и съща. Дори я донесе от Германия, когато се преместихме. Отнякъде беше намерил голяма желязна тенджера, в която готвеше супата. Огънят гореше и водата клокочеше, а той приличаше на дрипав келтски жрец. Наливаше вода от езерото. Твърдеше, че водата от кухненските кранове ще развали магията.

Преди да пуснем чистите и прегледани камъчета, ние трябваше да ги наречем — морков, картоф, ряпа, лук, цвекло или зеле. Нещо като ритуал. Татко винаги слагаше едно специално камъче, което предварително намираше и измиваше. Камъчето на мама. „Подправката“. Пускаше и още едно за себе си — „застройката“. Преди това ни даваше да ги разгледаме. Нямам представа откъде намираше онези последни две камъчета. Те винаги бяха съвсем различни от нашите.

Всички се редувахме да разбъркваме врящата супа с голямата пръчка. Само мама не трябваше да го прави. Тя оставаше вътре да готви „истинската“ супа. Щастливка. В Германия и дори тук ние мръзнехме на снега и умирахме от студ. Огънят сгряваше супата, но не и нас.

Накрая, когато бяхме почти вцепенени, татко опитваше нашата супа от камъчета. Използваше дървена лъжица. Духаше врящата течност и ни гледаше. И винаги казваше едно и също, преди да я вкуси.

— Мисля, че тази година направихме най-хубавата супа досега. Сигурен съм.

После наистина я опитваше, издавайки най-различни мляскащи звуци и повтаряше колко е вкусна. След няколко минути и ние получавахме възможността да сръбнем малко. Всяка година правеше същото и винаги ни заблуждаваше. Молехме го да ни даде да я опитаме. И всеки път супата имаше един и същ вкус — преварена вода с мирис на кал и мръсотия. И това беше всичко. И досега не знам защо правеше този номер. Това беше нещо ужасно за Бъдни вечер — все едно да намериш въглища в чорапа си. Винаги оставахме разочаровани.

Сетне татко набързо ни вкарваше в трапезарията, където мама вече бе сготвила „истинската“ коледна супа. Правеше я все по-вкусна. Трябва да я попитам за рецептата. Татко ядеше чудесната супа и твърдеше, че е хубава почти като нашата, от камъчетата. А мама не възразяваше. Той винаги донасяше една чаша от „нашата“ супа и я изсипваше в чинията на мама, настоявайки, че това е за вкус. Мама се примиряваше и с това. Мисля, че е изтърпяла ужасно много. Не знам дали аз бих понесла всичко това.

Но откакто баба почина, татко изглежда вече не прави такива щуротии. Чудя се дали разказва на Бен историите за Франки Фърбо. Предполагам, че остарява. С всички ни е така.

Не знам как ще се оправям, ако напусна Джордж. Става все по-трудно да изкопчиш издръжка и дори да успееш, мъжете не плащат. Знам, че ще ми дава някакви пари за Сет, но те едва ли ще са достатъчни. Ще трябва да си намеря работа, но такава, че да съм вкъщи, когато Сет тръгне на училище. Джордж и аз се оженихме толкова млади, че не успях да завърша колеж. Не знам дали ще мога да продължа образованието си и да получа учителска правоспособност. Ако Джордж ми помага, това ще ми отнеме само около три години и после ще бъда независима. Но не искам да живея сама.

Всъщност няма да бъда сама, защото имам Сет. Ала може и да го загубя. Все повече съдилища дават родителските права на бащата, особено в случаи като нашия, когато аз нямам основателни причини за развод.