Уилям Уортън - Илюзии

Знам, че децата го обичат, но и те като мен се страхуват да не бъдат наранени. Уил може да бъде много жесток, дори без да се опитва или да го желае. Не атакува, а сякаш иска само да изчезнеш и да те направи невидим — все едно вече не съществуваш. И го прави. При това, без да пророни дума. Внушава ти някакво чувство за психична слепота или нещо подобно и ти се изпаряваш. В същото време говори нещо и се опитва да общува, но се отнася толкова сериозно към неща, които не означават нищо за никого, че е непоносим. Отидем ли на гости, хората го отбягват — толкова е досаден.

Трябва да се опитам да поспя. Не спя ли поне седем часа, знам, че ще се наложи да подремна, а няма да имам време за това, докато приготвяме пуйката. Чудя се дали някой е забелязал, че не сме окачили чорапи. В бързината забравих да го сторя и когато се прибрах в къщи от селската вечеринка, бях толкова уморена, че едва се довлякох до леглото. Господи, безсънието на Бъдни вечер ми напомня за детството, когато в главата ми се въртяха видения за захаросани сливи — с единствената разлика, че сега не са ми толкова сладки.

Селската вечеринка ми дойде твърде много. Хората тук са толкова недодялани. Не знам как издържат мама и татко, особено мама. Татко всъщност има малко вулгарен вкус — това е част от неговата ексцентричност. Просто се вмъква бързо и безшумно в онова, което става. Но мама е предпазлива и изтънчена. Предполагам, че се примирява с всичко това заради татко.

Той непрекъснато се опитва да контролира живота, независимо колко е объркан. Сигурна съм, че е газил в кръвта, когато са заклали горкото прасе. Не мога да го гледам как яде онази кървавица. Когато я режеше, тя пускаше почти черна кръв.

Не знам какво й стана на Ники. Тя ненавижда мъжете, които се правят на много отворени и интимничат. Всички те се държат като тринайсетгодишни. Ръцете им са груби, с дебели пръсти, драскотини и рани, които приличат на брадавици и с потъмнели, счупени и мръсни нокти, а някои — криви като конски копита.

Как е възможно хората да живеят по този начин? Господи, счупи ли ми се нокът, направо пощурявам! Но другите не са като мен. Ще ми се да престана да мисля за това и да не съм толкова чувствителна, ала не мога да го превъзмогна. Смятам, че съм наследила умението да се отдръпвам в себе си от татко, но не и отчаяното му безразсъдство. Чудя се как не се е опитал досега да се самоубие. Може и да го е правил, но мама никога няма да каже, а той вероятно не е забелязал или не си спомня.

Джордж непрекъснато ме тормози заради натрапчивите ми мисли, но е същият като мен. Наложи ли му се да облече една риза два дни подред, той се държи така, сякаш работи в помиен канал. Не отстраня ли мръсните петънца по яката и маншетите, няма да облече ризата, макар току-що да съм я изпрала, колосала и изгладила. Не иска да носи немачкаеми платове, защото бил алергичен.

Пак започвам да се оплаквам от Джордж. Дам ли воля на въображението си, винаги стигам до едно и също. Може би изпитвам вина и си измислям оправдания, за да се почувствам по-добре. Шарън, моята психоаналитичка, казва: „В другите ни дразни най-много онова, което не харесваме у себе си.“

Точно в това се състои бедата. Не мога да измисля нито една сериозна причина, за да обясня защо искам да напусна Джордж. Наистина няма за какво да се хвана.

И в същото време причините са много. Всичко у него ме дразни — начина, по който мие зъбите си, оставя влажни хавлии на пода в банята, след като се изкъпе, как яде, говори през носа си, пикае толкова шумно, че се чува из цялата къща, как се оригва и пърди, гаси фасовете си в чашите за кафе и оставя кибритени клечки в джобчетата на ризите си и когато ги пера, изпоцапват всичко.

Друг път си мисля колко съм несправедлива. Джордж прави всичко, което може да се желае от един мъж. Ходи на работа и понася тъпотиите на шефа си. Поема всички неприятности, за да запази службата си и да получи повишение. И наистина се издига сравнително бързо в една голяма корпорация. Не се напива. Е, вярно, че пуши и бих искала да откаже цигарите — щом аз го сторих, когато забременях със Сет, и Джордж може да го направи. Всъщност се опита, но отново пропуши, когато го назначиха за шеф на отдел.

Шест месеца пуши, без да ми каже. Но аз усещах. Не само дрехите, а и устата му миришеше. Особено сутрин. Вонята се процеждаше през порите му. Накрая се наложи да го попитам. Той не изпита никаква вина и не се извини. Джордж не обича да го карат да чувства, че е сгрешил. Но предполагам, че с всички е така.