Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Пилар беше мъртва. Помнех последния път, когато я бях видяла. Беше на една от хилядите роднински сватби и бяхме откраднали по парче от сватбената торта предварително. Смеехме се и наблюдавахме скришом изненадата на лицето на булката, когато видя празните места в тортата си. А сега Пилар беше мъртва. И всичко се беше случило само преди няколко дни. Беше мъртва заради това ужасно, опасно и кошмарно място.

— Ух, добре ли си? — загрижено ме погледна Джун.

— Не мога да повярвам — прошепнах аз.

Усетих как ме залива гняв и отвращение към „Хидън Оук“. Свалих хамака, увих ръцете си в него и заблъсках по стената в истерия. Едва когато по белия плат започнаха да избиват петна от кръв, Джун ме спря.

— Уау. Ти наистина си от „Лилавите“ — каза тя, след което седна до мен и ме прегърна успокоително. — Не се притеснявай, имаме план.

— Ти я замени — прошепна Райли с треперещ глас. — Те държат само двайсет от нас тук долу. Пилар умря. И пратиха теб да я замениш.

— Това е зловещо — намръщих се срещу нея.

— Ей, Райли е малко разстроена напоследък, но е на наша страна — обади се Джун. — Без кавги, моля ви се. И без това положението е достатъчно тежко с Калиста и орките й наоколо.

— Но това е истината — настоя Райли. — Ти трябва да знаеш истината.

— Бихте ли ме оставили сама за малко? — попитах изморено, докато развивах ръцете си от хамака и притиснах кървящите си юмруци в скута си.

Джун се огледа наоколо, усмихвайки се виновно.

— Сори, че трябва да ти го кажа, но самотата е лукс, който няма да откриеш тук.

След дълги и продължителни ругатни срещу мъжествено на вид момиче от групата на Калиста, Райли най-после успя да се пребори и да вземе няколко парчета яйчени рулца и къс шунка, след което Джун ни поведе през тунелите.

— Обикновено се храним тук — каза тя, — нали Райлс? Ходим и дъвчем. Това ни е ежедневието в общи линии. Надявах се, че Виена е забравила вратата отключена, след като те е довела. Продължавам да не губя вяра, че ще сгафи някъде и тогава ще можем да им създадем истински проблеми.

Слушах я с половин ухо, мислейки си колко се радвам да се махна от гимнастическия салон и от погледите на намръщените и злобно гледащи последователки на Калиста. Минавахме през празни стаи и тъмни коридори под земята, а маратонките ни шляпаха в локвите с мръсна студена вода. Джун и Райли се движеха напред в пълно спокойствие и увереност, сякаш по време на престоя си тук бяха еволюирали в някакъв нов вид извънземни същества, гъвкаво провиращи се между дебелите тръби и тесните завои.

— И така, какъв ти е планът да ни изкараш оттук? — попитах аз Джун.

— Толкова време се бори да попаднеш при нас, а вече искаш да си ходиш, а? — ухили се тя, докато ми подаваше ново руло и парченце суров колбас. — Не си губиш времето. Ами, планът е следният: първо, трябва да се докопаме до доказателства. Най-полезни биха били онези видеозаписи, които ни каза, че си видяла.

— Видях ги на монитора в офиса на Зилинска — казах аз, припомняйки си как тя ми беше пуснала клипче, в което ясно се виждаше как се опитвам да изкъртя една от камерите.

— Да, там си ги видяла . Но къде са оригиналите? Според мен са в офиса на директорката, тоест пак на Зилинска, де. Видя ли нещо, докато беше там? Дискове или флашки?

Поклатих глава.

— Не, обаче не съм обърнала и голямо внимание тогава. Но дори да успеем да докопаме някакви доказателства, как ще се измъкнем оттук? Не можем да тръгнем пеша из горите, не и сега, когато заваля. Точно така са умрели онези момчета преди години.

— Имам вътрешен човек в администрацията — отвърна тя, усмихвайки се загадъчно. — Ще избягаме с него и след това ще разпространим материалите. След което с училището е свършено. А всички ние — свободни.

— Никога свободни. Всички ще сме свободни — измърмори Райли.

Зяпнах я. Джун само повдигна вежда и ми каза да не задавам въпроси за състоянието на Райли.

— Кой е този вътрешен човек? — попитах аз, отново обръщайки се към Джун.

— Не мога да ти кажа. Ако се разчуе, целият план пропада.

— Ама че си подозрителна. Кажи ми веднага! Или може би изобщо няма такъв, а?

— О, има и още как.

Доволната й усмивка беше доказателството, което ми трябваше. Джун не лъжеше, действително беше оплела някой в мрежите си. Докато все повече се отдалечавахме от гимнастическия салон, започнах да осъзнавам, че под „Хидън Оук“ има изумителен лабиринт, един съвсем различен свят, паралелен с този на повърхността. Въздухът захладня, докато ходехме, и аз увих ръце около себе си. Изведнъж за моя най-голяма изненада се озовахме отново пред вратата на салона. Явно бяхме направили цял кръг. Джун се притисна в една от най-близките тръби, които минаваха по стената, и удари по нея силно. Веднага разпознах глухия шум от тръбата до леглото ми. Ето откъде са идвали самотните удари по цели нощи, докато аз се наслаждавах на свободата си и на флиртовете си с Харисън през прозореца.