Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Изпращат някой нов? — прошепна тя. — Толкова късно през годината? Как се казваш?

— Анжела — отвърнах. — Джун тук ли е?

— Дали Джун е тук? Хаха. Тц, ти идваш с мен, аз съм Калиста. Идвай, ще те настаня.

Тя ме грабна за ръката и ме завлачи към един от ъглите с хамаци.

— Я — чух как момичето на въжето се изсмя, — Калиста си намери нов прислужник.

— Не я слушай, не си ми прислужник — тихо се обърна към мен Калиста. — Освен това, трябва да останеш при някой, който може да те защити.

Тя спря по средата на наблъсканите хамаци и ми посочи един празен.

— Това ще е твоето място. А това тук са Тереза, Шайла и Изабела.

Няколко мазни сънени физиономии се показаха от хамаците, зяпайки ме с интерес. С изненада познах Тереза от първия ми месец в пансиона. Изглеждаше ужасно — набита, болнава и като че ли не осъзнаваше напълно къде е и какво се случва с нея. Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Какво се случваше тук?

— Имам тук едни резервни чаршафи — продължи Калиста, докато ровеше в купа боклуци до хамака си. — Сега ще те оправим, споко.

Изобщо не бях сигурна, че искам да бъда „оправяна“. Тереза продължи да мърмори нещо неразбираемо под носа си.

— Млъкни, по дяволите — изръмжа й Калиста и я удари силно през лицето. След това се обърна към мен и каза. — Днес удвоиха дозата й успокоителни и за известно време ще е неадекватна, да знаеш. Мамка му, имах тук някъде чаршафи, сигурна съм.

— Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? — чух ясния глас на Джун зад себе си.

Обърнах се и я видях да стои в центъра на салона, хвърляйки гневни погледи към Калиста.

— За нищо на света Анжела няма да остане с вас, боклуци.

— Да не си посмяла да се приближиш — изкрещя й в отговор Калиста.

Джун посочи ухилено към краката си.

— Да ме виждаш да съм престъпила границата, хахо? Не, нали? Анжела, ела тук. Веднага.

Макар че не обичах да ми нареждат по този начин, дори това да беше Джун, се запътих към нея през салона. Тя ме прегърна през рамо и ме поведе към отсрещната стена, игнорирайки бесните крясъци на Калиста.

— Извинявай за тона — бързо каза тя, — но за да се появя в тая дупка при тези отрепки, е наложително да се покажа властна. Водим малка война, така да се каже.

Минахме през цялата дължина на салона към отсрещния ъгъл с провесени хамаци.

— В торбата, която Виена ти е дала, трябва да имаш хамак. Калиста е тук от прекалено отдавна, явно е забравила, че те изпращат тук долу, поне с това.

И действително, в торбата имах хамак. Докато се опитвахме да го разпънем правилно, Джун ме погледна сериозно.

— И така, какво направи, за да те изпратят тук? Ограбила си годишните такси? Отровила си Виена?

— Близо — усмихнах се аз, — ударих я. Но се оказа, че и за това по-голямата част от администрацията е смятала, че съм за тук от самото начало. Може би нямаше нужда да я удрям, за да ме преместят. Но пък много исках да го направя.

— А така, момиче — ухили се Джун. — Най-добре е да направиш нещо такова, преди да са те изпратили тук. Ако сега си позволя да ударя Виена например, ще ме убият. Буквално. Не е като да не се е случвало вече.

— Какво искаш да кажеш? — ококорих се аз.

— Те са чудовища — долетя слаб глас наблизо. Обърнах се и видях Райли, облегната на стената, замислено гледаща в нас.

— Кого са убили? — прошепнах аз.

Честно казано, не ми се вярваше да е съвсем така. Зилинска беше заблудена и съзнателно зла на моменти, но не смятах, че е способна на убийство.

— Сериозно ли искаш да го чуеш сега? Добре — въздъхна тя, когато кимнах. — Онова момиче, за което питаше непрекъснато. Пилар, нали?

Поех си дъх рязко.

— Пилар Феликс? Братовчедка ми?

— Да, същата. Винаги ли е била толкова болнава? Имам чувството, че имаше алергии от всичко, дори от въздуха. Както и да е, миналата седмица й дадоха хляб, замесен от някакви ядки, към които тя имала алергия. Съвсем скоро след това изпадна в шок, точно тук, на този под. Никой не дойде да помогне, независимо колко много викахме за помощ. Така че тя буквално спря да диша пред очите ни. Устните й бяха посинели до момента, в който най-накрая се появиха и изнесоха тялото й.

Не можех да кажа нищо. Чувствах се така, все едно ме бяха ударили с нещо тежко по главата.

— Няма ли нещо… като паникбутон или… нещо? — заекнах аз.

Райли поклати глава.

— Това тук е чистилище. И всички ние ще бъдем изпратени в ада рано или късно.

Джун я сръга силно в ребрата.

— Райли е нашата малка мажоретка, нали така, Райлс?