Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Стой мирна — прошепна тя в ухото ми, след което се върна отново при Калиста.

— Само да знаеш какво си навлече току-що — най-сетне се съвзе Калиста и се обърна към мен. — Почакай и ще видиш.

Изгледах я невъзмутимо, докато тя се връщаше към своя край на салона. Кръвта все още течеше на вадички по бузите и брадичката ми, но вече не усещах болка. Явно имаше поне едно нещо, което „Хидън Оук“ не беше успял да промени в мен — все още бях супер добра в създаването на нови приятели.

— Дотук с евентуалното примирие с Калиста — оповестих аз, когато Райли и Джун най-после се събудиха. След като грабнахме закуската си, трите отново потънахме в мрачните тунели под земята. Застанахме до една от най-големите тръби, опитвайки се да попием малко от топлината й, която се издигаше нагоре.

— Много добре знаем това, госпожица Нека-бъдем-приятели-с-Калиста. Нали ти го казах, още като дойде!

— Мислех, че поне няма да навреди да опитаме, нали? И се надявах поне няколко от „лакеите“ й да дойдат на наша страна. И да, наричай ме както искаш, госпожице Нека-да-си-спим-сладко-докато-на-Анжела-й-чупят-носа.

— Омраза — изстреля неочаквано Райли и скръсти ръце, все едно беше казала нещо, с което приключва целия разговор.

По-късно същия ден, на излизане от тоалетната замръзнах, като видях Тереза да се суети около моя хамак. Щом се приближих, видях, че беше напълнила чорапите ми с пресни миши изпражнения. Което всъщност не беше кой знае колко ужасяващо, като се има предвид, че го разбрах, преди да си пъхна краката вътре. Освен това, успокояваше ме мисълта, че преди няколко часа бях накиснала целия хамак на Калиста в отвратителната задръстена тоалетна, която никой не използваше (Райли услужливо беше откъснала хамака, нахилена до уши).

Оттам нататък войната продължи по подобен начин. По средата на нощта Джун отиде до тоалетната ни и откри, че седалката на тоалетната чиния беше изкъртена и трябваше да сядаме на мръсния смърдящ студен порцелан. На следващия ден, след като дочухме слух, че Калиста и няколко от момичетата се канят да ни проследят в тунелите и да ни нападнат там, прекарахме цялата сутрин преди уроците в разглобяване на винтовете на една от тръбите до вратата на салона. Когато видяхме, че те действително тръгват след нас и стигат до разхлабената тръба, трите с всички сили разтресохме далечният й край, така че тя се разглоби точно пред групичката им и ги заля в облак от гореща пара. Най-зле беше положението при Шайла, която се оказа най-отпред. Няколко дни лицето й беше подуто и червено като на Айрънмен.

Чувствах се… не точно като в кошмар, но като в някаква ужасна сива зона. Все едно бях попаднала в началото на някой от онези стари филми на ужасите, където все още не е достатъчно страшно, но пък е изключително натоварващо и неприятно. Предполагам, че можеше да бъде къде-къде по-зле все пак. Сякаш имахме някакво писано правило — независимо колко изнервящи бяха всичките случки с Калиста, никога не се стигаше до нещо действително фатално. Също така, без значение колко синини и натъртвания й причинявахме ние, никога не отивахме по-далеч от малко кръв и най-много някой счупен зъб. Както и предполагах, предупрежденията на Зилинска да не се доверявам на никого в Лилавата група се оказаха в някаква степен преувеличени. Оказа се, че много от момичетата са се опитали всячески да помогнат на Пилар и да я спасят, докато не дойде помощ отнякъде. Бяха изливали студена вода върху посинялото й лице, други бяха удряли върху гърдите й с юмруци в безуспешни опити да съживят спиращото й сърце. Което всъщност беше далеч повече от онова, което бяха направили от училището, нали така? Бяха ни заключили тук, без надежда за спасение и дори без каквато и да била медицинска помощ. Кои излизаха лошите в случая? И защо смятаха нас за толкова безнадеждно непоправими?

Чувствах се постоянно ядосана, постоянно гневна на училището, ситуацията, родителите ми. В интерес на истината, не е като да не съм очаквала в някакъв момент да ме зарежат напълно. Още в началото на живота си повечето деца израстват с някакво неоспоримо доверие във възрастните — знаят, че дори родителите им да са строги с тях и да ги наказват, го правят за тяхно добро. И дори ако някой насилва или тормози детето си, то винаги се надява, че ще се появи някой друг възрастен, който ще му помогне. Но това, което обединяваше нашата специална Лилава група тук, в „Хидън Оук“, беше именно детството, в което всяка вяра и надежда в родителите ни е била изтръгната, изкоренена. Разчитахме главно на себе си, много рядко една на друга и далеч не живеехме с илюзията, че ако нещата загрубеят, ще се появи някой, който да разпъне спасителната мрежа под нас или да ни издърпа за ръка от потъващите пясъци. Това пренебрежение към нас ме ядосваше, да, но в никакъв случай не ме изненадваше. Знаех, че никога не съм получавала нещо по-добро през живота си и може би не заслужавах да получа.