Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Както и предположих в началото, учебните часове тук нямаха нищо общо с тези в основната училищна сграда на „златните“ момичета. При нас долу идваха само мистър Дериан и мисис Алсанц, понякога заедно, понякога само един от тях, често пъти се случваше и никой да не се появи. В някои от дните имахме общи часове, в други — индивидуални. Рядко имахме тестове или контролни, защото нямаше дори една от нас, която да полага някакво усилие да запомни нещо от материала. Самите учители изглеждаха така, все едно осъзнават, че си губят времето с нас. Често пъти идваха без предварително да са си подготвили уроците и просто го даваха наслуки, каквото им дойдеше на момента. Както ние, така и те, знаехме, че е напълно безсмислено и безнадеждно да се опитваме да научим нещо в средата, в която живеем. Но въпреки това, ние очаквахме появяването им като някакво развлечение, измъкващо ни от рутината на скучното ежедневие.

Джун винаги имаше индивидуални срещи с мистър Дериан. Завиждах й. Исках и аз да имам малко време с него, дори ако се налагаше да говорим за биология или каквото и да било друго от научната сфера, само и само да се уверя, че нормалният свят извън гимнастическия салон все още съществува. Освен това, исках да го попитам как е Кармен, дали е добре, дали Харисън се чуди къде съм изчезнала и защо. Исках отново да видя съчувствие в очите му и да го използвам, за да получа информацията, от която се нуждаех. Но можех единствено да го гледам умолително, докато той обясняваше за положителните аспекти на еволюцията на маймуните или нещо подобно. Най-накрая, един ден, когато по изключение правихме малък тест, успях да напиша на гърба на листа си, преди да го предам: Моля ви, поискайте да ме видите насаме.

Гледах го, докато нанасяше оценките (сещате се какви бяха повечето, нали). Видях как стигна до моето и прочете написаното, без дори един мускул да трепне върху лицето му. На следващия ден, когато с Джун отидохме да погледнем графика за деня, видяхме, че моето име беше записано срещу индивидуалната среща с Дериан, а не нейното.

— Слава Богу — въздъхнах аз.

Тя ме погледна гневно.

— Какво иска да говори с теб насаме?

— Леле, колко си мила само — студено я изгледах аз и й обърнах гръб.

Не знам защо, но така и не можех да се отпусна и да й се доверя напълно.

Мистър Дериан и аз се срещнахме в стария кабинет на някогашния треньор на момчешките отбори. Много от момичетата имаха навика да се размотават полуголи там, затова се наложи, преди да се срещнем, да отида и да съобщя на всички, че идва мъж. Това ме накара да се почувствам като негов покровител за момент, сякаш нямаше да се справи и без моята помощ. Събрах няколко от разхвърляните по пода дрехи, за да му направя път да мине. Когато се настанихме в тясната стаичка, той започна да вади учебниците и записките си на бюрото отпред, явно смятайки, че искам да науча нещо повече за митозата. Вместо това обаче, веднага попитах:

— Как е Кармен, добре ли е?

Той ме погледна изненадано.

— Кармен? Да, добре е.

— Върнаха ли я обратно при нормалната група?

Той присви очи зад огромните си очила.

— Къде иначе би могла да бъде?

Явно той изобщо не знаеше, че Кармен е прекарала известно време в тъмницата на Виена, което автоматично означаваше, че не е стояла там особено дълго. Внезапно притеснението ми за нея се превърна в раздразнение. Защо на нея всичко й се разминаваше, а мен ме натикаха в тази помия тук? Най-вероятно беше обещала, че никога повече няма да има нищо общо с мен и че знае, че съм й влияела зле от самото начало. Може би беше облекчена, че ме няма. Може би дори вече беше на тяхна страна. Не виждах никаква друга причина, поради която Виена би я пуснала свободна, ако не се беше разкаяла.

— Ами Харисън? — попитах аз.

— Какво е това Анжела? Разпит?

— Просто искам да се уверя, че всички са добре.

— Е, той е добре. Извади си лист хартия, ако обичаш.

Направих го.

— Всъщност — продължи той, гледайки ме любопитно, а тонът му омекна, — синът ми разпитва за теб повече, отколкото е необходимо.

— О, така ли? — положих усилие да прозвуча напълно спокойно.

— Да, дори се опита един или два пъти да се промъкне с мен тук долу, за да те види.

— Интересно — отбелязах аз, молейки се Дериан да не види как вените на врата ми щяха да се пръснат.

— Разбира се, му забраних.

— Разбира се. Би било неуместно.

Той постави ръка на бюрото. Пръстите му бяха сиви и сухи, с лилави бръчици на кокалчетата.