Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Зилинска отвори пред мен вратата на офиса си, преди да реша дали искам да се усмихна или да вляза намръщена. Но това нямаше никакво значение, тъй като срещу мен седеше жена, облечена така, все едно отиваше на църква. Познавах лицето й добре, винаги намазано с фон дьо тен, с един тон по-светъл, отколкото трябва, тези малки свински очички, които показваха любов единствено веднъж или два пъти в годината. Мислех, че няма да изпитам нищо, когато я видя отново, но тази внезапна среща почти ме накара да се задавя.

— Мамо?

Тя се изправи и промърмори името ми толкова тихо, че почти не го чух. Може би го беше забравила. Тя протегна ръце за прегръдка, но Зилинска сложи ръка на рамото ми.

— Мисис Карденас, както знаете, от самото начало бях много резервирана относно желанието ви да се срещнете с Анжела. Физическият контакт е напълно забранен. Седни, Анжела.

Шокирах се като чух Зилинска да говори на майка ми със същия тон, с който се обръщаше към нас, и това ме ядоса повече, отколкото всичко, което ми бяха причинили досега. Ако бях видяла, че майка ми изглежда наранена от тона й, веднага щях да се обадя и да я защитя, но нямаше нищо подобно. Тя просто кимна студено и седна на мястото си. Настаних се срещу нея, а Зилинска се разположи по средата, нагласяйки кока си от жълта изкуствена коса.

— Майка ти дойде да те види с големи трудности — започна тя назидателно.

— Аха… Мерси!

— Тя дойде тук, защото е била уведомена от друг член на семейството ви за инцидента, свързан със смъртта на Пилар Феликс. Както и двете добре знаете, преди десет дни, Пилар беше закарана в болница в силен алергичен шок, но за съжаление пътуването й дотам беше забавено от снеговете. КЛИК. Майка ти иска да се увери, че си добре, Анжела.

— Тук е ужасно — бързо казах аз на испански. — Мамо, моля те, моля те, измъкни ме оттук.

— Чувствам се длъжна да отбележа Анжела, че говоря перфектен испански — обади се Зилинска.

— Държат ни гладни и ни наказват, не ни учат на нищичко. Пилар умря не само заради снега, лъжат те. Тя е била заключена в подземията и никой не е отишъл да й помогне. Идват да ни видят само за няколко часа през деня, през останалото време сме една срещу друга и…

— Ще забележите — бързо ме прекъсна Зилинска, — че навикът на дъщеря ви да преувеличава, не е никак намалял.

Майка ми гледаше празно в пространството между двете ни, лицето й беше безизразно като маска.

— Трябва да ми повярваш, мамо — казах аз. — Това тук не е училище, това е затвор!

— Няма да позволя — прекъсна ме отново Зилинска, срещата да се превърне в обвинителен разговор срещу училището. Това е именно причината, поради която не толерирам подобни срещи. Мисис Карденас, ако вярвате на бръщолевенията на дъщеря ви, можете да я отведете още сега и да ме оставите да образовам и да се грижа за останалите. Анжела, ако си забелязала някои прилики между „Хидън Оук“ и затвор, то е защото, нека ти напомня, това тук е последната спирка за момичета като вас, преди да попаднете в истински затвор. Да, тук не е Екзетър. Но и ти не си подходящ материал за там.

— Мамо — казах аз отново на испански с треперещ глас. — Ще умра тук. Знаеш ли, че двайсет момчета са умрели тук навремето? В същите тези сгради? Те ни убиват.

— Единственото общо между „Хидън Оук“ и бившето училище „Хийт“ са сградите, Анжела.

— Именно. Ние сме заключени. Ако избухне пожар…

— Да, Анжела, мис Виена неколкократно отбеляза склонността ти към пиромания в досието ти.

Зяпнах я и примигнах. Пиромания? Не бях запалила една-единствена клечка кибрит, откакто бях тук. Отворих уста, за да възразя, но замръзнах удивена, когато видях майка ми да кима.

— Мисис Карденас — обърна се към нея Зилинска, — съгласих се на тази среща, за да можете да видите дъщеря си и да се уверите, че тя е жива и е добре. Освен това, както виждате, е по-духовита от всякога — тя побутна тънка папка на масата. — Това тук е списък с провиненията на Анжела, откакто е в „Хидън Оук“. Вие, разбира се, сте виждали повечето от тях, тъй като ви изпращаме записите редовно. Все пак, мисля, че е добре да прегледате папката, преди да решите дали да я вземете със себе си. През това време предпочитам да прекъсна срещата. Достатъчно навредихме на терапевтичното лечение на Анжела, като й позволихме да ви види.

— Да не намеквате, че аз й влияя зле? — попита майка ми ледено.

Господи, не се беше променила изобщо — бързината, с която приемаше всичко като лична обида, притеснението й как изглежда в очите на околните. Изведнъж усетих носталгия по това.