Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Когато Калиста най-после се отпусна на пода, почти припаднала, Райли я пусна и ме погледна гордо. От всички в салона, тя избра да се концентрира точно върху мен с изражение, сякаш беше направила нещо чудесно и очакваше да бъде поздравена и наградена за него.

Чух как Калиста си пое накъсан, свистящ дъх. Изплю на земята кърваво петно. Момичетата й се засуетиха около нея, опитвайки се да й помогнат да стане. Аз просто стоях там като парализирана от странния, енергичен, извратен поглед на Райли.

— Да тръгваме, девойки — каза Джун със спокоен тон, който винаги използваше, когато нещо беше спешно.

— Трябва да се уверим, че Калиста е добре — отвърнах аз.

— Именно, сладкишче. Жива е и се изправя. Да се махаме.

Калиста беше спряла да кашля и да плюе кръв и се беше изправила, люлеейки се на крака. Аз хванах Райли за лакътя и я задърпах към безопасната част на салона. Когато най-после Калиста успя да ни фокусира, вече бяхме на собствена територия, с нашите момичета зад гърба ни.

— Мъртви сте — изкрещя тя пискливо. — В секундата, в която заспите, всички сте мъртви!

Райли пристъпи напред, крещейки нещо неразбираемо и направи жест във въздуха, сякаш дереше нечии очи. Дали от жеста й, или от лудостта, която танцуваше в погледа й, Калиста най-после поддаде.

— Ти няма да посмееш да ме докоснеш! — задавено каза тя.

След това се затича към вратата, викайки:

— Мис Виена, мис Виена. Те искат да ме убият!

Целият салон потъна в тишина. Калиста беше нарушила едно от неписаните ни правила: Ние може да сме врагове една с друга, но администрацията беше истинския ни Враг.

— О, мис Виена — извика с насмешлив глас Джун и се разхълца подигравателно.

Калиста се обърна към нея, потната й коса беше залепнала за врата.

— Млъквай — изпищя тя.

Погледнах внимателно към момичетата на Калиста. Изабела беше поставила ръка на врата й съчувствено, Шайла засрамено зяпаше в краката си, а Тереза доволно гледаше разплаканата Калиста, сякаш радвайки се на слабостта й.

— Тя има връзки с някой от учителите — казах аз на Джун.

— Сякаш не ми беше ясно — отвърна тя, гледайки в същата посока като мен. — Обаче сега вече всички знаят.

Въпросът беше: каква би могла да е връзката на Калиста с администрацията всъщност? Никога не я бях виждала да говори с някой от тях, например с д-р Спайсър и мис Виена. И без това те идваха тук много рядко, а когато това се случваше, не говореха много, само ни наблюдаваха, водеха си бележки и си шепнеха нещо една на друга с носове, забити в земята. Никога не бях виждала да говорят насаме, с което и да е от момичетата. Ходеха измежду нас сякаш се намираха в някаква извратена зоологическа градина, пълна с екзотични и опасни животни.

В деня след опита на Райли да убие Калиста, по време на следобедните часове, мис Алсанц се опитваше да ни разкаже някаква скучна история, когато изневиделица в салона влезе д-р Спайсър и каза:

— Анжела, последвай ме.

— Какво е направила? — обади се Джун.

— Веднага.

Запътих се към хамака си, за да си оставя тетрадките, но Спайсър ме прекъсна.

— Не се занимавай с това. Просто ме последвай.

Тръгнах след нея през вратата и после нагоре по стълбището към основното училище, по същия път, по който Виена ме беше довела.

— Мога ли да попитам къде ме водите? — обадих се аз.

Тя не отговори, но видях, че въпросът ми запали някаква енергия вътре в нея. Тя увеличи темпото и забърза напред. Когато се опитах да я догоня, се разбърза още повече. Най-после стигнахме до офисите на администрацията. Видях Зилинска да ме чака в началото на коридора.

— Здравей, Анжела — бодро каза тя. — Надявам се, че всичко е наред с теб.

— Майната ти.

Тя ме погледна искрено наранена.

— Ако имаш някакви проблеми, бих искала да ми ги кажеш.

Направо се ококорих от изумление. Не я бях виждала повече от месец — как очакваше да й кажа, когато имах някакви проблеми?

— Анжела, налага се да ти напомня някои неща — обади се д-р Спайсър.

— Недей — вдигна ръка Зилинска, — не е необходимо.

— Какво става? — попитах аз, местейки поглед от едната на другата.

— Имаш посетител — отвърна Зилинска.

Тревор — беше първата ми мисъл, когато чух думите на д-р Зилинска. Тревор беше успял. Получил е мейлите ми, а последното писмо от него е било фалшиво. Само при мисълта, че може би ще го видя, сърцето ми се разхлопа неконтролируемо. Щях да се радвам толкова много, ако наистина беше дошъл за мен, макар да знаех чудесно, че на моменти е пълен тъпанар.