Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Не. Това, което казвам, е, че Анжела все още не е достигнала потенциала си да се поправи, дори не мога да твърдя, че е близо. Тя трябва да бъде напълно изолирана от досегашния си живот, за да направи това. Този живот до голяма степен включва и вас. Бяхте уведомена за политиките на „Хидън Оук“ в момента, в който я записахте тук.

— Анжела — обърна се майка ми към мен, — наистина ли, напълно сериозно, искаш да си тръгнеш?

— Да — без колебание отвърнах аз.

Зилинска се подпря на масата и се изправи.

— Добре. Нека да ви напомня, че таксата за първата й година тук няма да ви бъде върната и препоръките, с които тя ще излезе, няма да бъдат много добри. По-точно — препоръчваме настаняване в училище със строг режим. Ако няма такова в близост до дома ви, трябва да се постараете да намерите другаде. Макар че, като се вземат предвид рекордните нарушения в досието й, ще сте късметлии ако намерите място, което да я приеме.

— Не съм казала, че я отписвам — обади се майка ми.

— Не е необходимо да го казвате. Аз съм психолог, мисис Карденас. Мога да прочета какво си мислите.

Зилинска може и да беше психолог, но определено не можеше да прочете, че не трябва да говори с подобен тон на жена като майка ми. Тя стана рязко, изсумтя нещо и като взе шапката си, ми направи жест да я последвам. Излязохме от офиса, докато мама мърмореше тихо някакви ругатни на испански.

— Куфарът, с който пристигна, е в склада, Анжела — каза Зилинска. — Мис Виена ще те заведе дотам. Вие ще трябва да изчакате с мен, мисис Карденас. Не е позволено влизането на външни хора между момичетата, както добре знаете.

Виена ме чакаше на края на стълбището с леден поглед и кръстосани ръце. Исках да се махна оттук, дори неми трябваше куфарът ми, исках просто да изчезна колкото се може по-скоро от това проклето място. Но майка ми кръстоса ръцете си във велурени ръкавици и каза, че ще изчака. Когато я погледнах умолително, искайки просто да си тръгнем веднага, тя само ми направи жест да вървя след Виена. В този момент не можех да си позволя да споря с нея. Тя беше моят спасител, щях да направя всичко, което поискаше от мен. Позволих на Виена да ме поведе напред за последен път.

Виена ме поведе мълчаливо през покрития с тънък сняг двор. Очаквах да използва момента, за да каже нещо хапливо за последен път — например, че съм егоистка и слабачка и че зарязвам приятелите си или пък да ме заплаши да не разкривам тайните на „Хидън Оук“, щом веднъж се върна в нормалния свят. Но тя изглеждаше разсеяна и изобщо не ми обръщаше внимание, сякаш имаше поне сто други неща, за които да се тревожи в момента.

Спряхме пред старата сграда с изоставените момчешки спални. Не се бяха сетили да ми дадат палто или поне яке и усещах как снегът пада във врата ми, а маратонките ми бяха тотално подгизнали. Виена отключи вратата и завъртя електрическия ключ. Повечето от лампите в коридора останаха тъмни, но няколко бавно присветнаха и дъното.

— Куфарът ти е в края на коридора, последната стая вляво — каза тя. — Знам точно кой е твоят, така че не се опитвай да вземеш някой чужд. Ето ти ключа за стаята. Ще те чакам тук.

Прехапах езика си, за да не й отговоря. Сега, когато бях почти свободна, нямаше да захапя стръвта й. Тя не знаеше, че вече бях минавала по този коридор, затова се насилих да вървя бавно, сякаш за пръв път стъпвах тук. Старите прогнили дъски скърцаха под краката ми и потреперих силно, когато мисълта за отдавна умрели момчета премина отново през ума ми. В края на коридора имаше няколко стаи, през една, от които се бях вмъкнала онзи път, когато чух Райли долу, в тунелите. Вкарах ключа в последната стая вляво и бутнах прашната врата навътре.

Беше пълна с куфари и сакове, засипани с прах, като някакви остатъци от предишния ни живот. Промъкнах се измежду тях, пробивайки си път към дъното и веднага разпознах моя. Изтупах дебелия слой прахоляк от него и го повлякох обратно към вратата. Когато видях червеникавата пръст по долната му страна, се замислих за деня, в който го бях мъкнала нагоре по стръмната горска пътечка към „Хидън Оук“. Тогава бях почти обнадеждена — ами ако тук успееха наистина да ми помогнат? Ами ако аз бях разочаровала учителите, а не обратното? Мразех „Хидън Оук“ до дъното на душата си, но все пак една малка част от мен се съмняваше?

Хванах здраво дръжката на куфара, наместих колелцата му и се приготвих да се връщам. Изведнъж усетих нещо. Въздухът в стаята вече не беше така неподвижен — не бях сама. Обърнах се светкавично, но не видях никого. Дали Виена не ме беше последвала, използвайки последния си шанс да ме стресне? Или пък беше Харисън, който по някакъв начин е разбрал, че си тръгвам, и е дошъл да се сбогуваме? И точно тогава го чух. Тихо просъскване в мрака и силния мирис на запалена клечка кибрит. Изведнъж нещо просветна зад мен и като се завъртях, видях Калиста да стои в рамката на вратата. В ръката си държеше няколко горящи кибритени клечки.