Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Мамо — опитах отново аз, — те ме натопиха, за да ме принудят да остана. Направих пауза. — Аз дори нямам кибрит или запалка.

Майка ми и Зилинска ме погледнаха, очевидно не вярвайки на нито една моя дума. Впих поглед в очите на Зилинска, но тя не мигна. Стана ми ясно, че тя няма идея какво реално се е случило — всичко беше част от предварителния план на Калиста и Виена. Тяхното отмъщение.

— Повярвай ми, Анжела — меко започна Зилинска, — никой от нас не би искал да те държи повече тук против волята ти. Особено сега, след като предизвика подобен пожар. Просто няма логика да искаме да те задържим, разбираш ли?

— Те се страхуват, че мога да разкажа на всички какво действително се случва тук — продължих да убеждавам майка ми. — Нека ти покажа къде ме държат, мамо. Поговори с някое от другите момичета и ще видиш.

— Анжела — прекъсна ме тихо майка ми, — Анжела, горкото ми дете.

— Не — извиках аз, — не можеш да го направиш. Ако не ме вземеш със себе си, ще избягам.

— Не можеш — каза тя. — Не виждаш ли снега?

— Не искам да чувам повече, Анжела — намеси се Зилинска. — И честно казано, времето ти за протести и обяснение изтече. Първата ми реакция при подобно нещо е да те изключа от „Хидън Оук“, а не да те карам да оставаш. Мисля, че може би ще бъде по-добре за всички, ако си тръгнеш. Не виждам причина да искам да останеш. Личностното разстройство е едно нещо, при него можеш да нараниш само няколко човека — себе си и тези около теб. Но да подпалиш цяла сграда е съвсем друго — това е криминално престъпление, за което съм длъжна да уведомя властите. Знаеш какво означава това, нали? Мисис Карденас, сигурна съм, че не искате да видите Анжела в затвор за малолетни, нали така? Аз също не искам, защото въпреки всичко, виждам в нея потенциала да стане продуктивен член на обществото, стига да продължи да получава правилно лечение. Затова, докато продължаваме да я държим в строго охраняема зона и да се грижим за нея, съм склонна да предложа на Анжела да остане в „Хидън Оук“. Честно казано, задържането й тук е единственият вариант да я спасим от пребиваване в истински затвор. Ще обясня на шефа на пожарната, че тя има много сериозни психически отклонения и че е наша грешка да я допуснем до леснозапалими материали. За съжаление обаче, не бих могла да поема вината вместо нея, ако тя не остане наша ученичка. Така че, това са опциите ви, мисис Карденас.

Тя изрече всичко това с толкова искрено мил тон, че за момент ми се прииска да й благодаря.

— Тоест, казвате, че или трябва да остане тук, или да отиде в затвора — обобщи майка ми.

Бях на ръба да кажа „Отивам в затвора“, но се спрях. Наистина ли исках това? Все пак имах няколко приятели тук, в „Хидън Оук“. Имахме къщичката ни в гората.

— Какво избираш, Анжела? — попита ме майка ми.

— Не съм го направила — повторих аз, виждайки как малката светлинка, която имаше в очите й, когато дойде да ме вземе, безвъзвратно изчезва.

— Мисля, че трябва да остане — тихо прошепна майка ми.

Зилинска въздъхна и кимна.

— Ще трябва да добавя няколко допълнителни такси за лекарства към сметката ви.

Ще й е необходимо и допълнително наблюдение.

— Разбира се. Благодаря ви, че й давате още един шанс.

— Това е последният шанс, който ще мога да й предложа, опасявам се — каза Зилинска.

— Разбирам. Анжела също го разбира, нали?

Обърнах поглед към прозореца и към издигащия се дим. Отново осъзнах колко сама бях всъщност.

Вратата на салона изскърца, когато Виена я отвори пред мен. За един отчаян миг си представих, че може би няма да успее да я отвори и няма да ми се налага да се връщам вътре. Но със стържещ протяжен звук ръждясалите панти се плъзнаха встрани и Виена ме избута напред. Пръснати из салона, момичетата ме изгледаха с червени кървясали очи.

— Анжела — беше казал Харисън в краткия миг, когато успяхме да се видим, докато очите му сякаш прочитаха в моите през какво ми се е наложило да премина, — изглеждаш ужасно.

Виена плясна с ръце силно и всички замлъкнаха в същата секунда.

— Връщам ви скъпоценната Анжела, дами.

Чуха се само някакви промърморвания, докато момичетата ни гледаха безизразно. Изобщо не им пукаше особено дали ме връщат, или не. Виена явно усети, че не е произвела желания ефект, защото продължи злостно:

— Сигурна съм, че ще ви бъде интересно да научите какво направи тя преди малко.

Той спринтираше през поляната, докато Виена ме водеше обратно от офиса на Зилинска към гимнастическия салон. Видях го как прескочи близката ограда и се спусна към мен. Мис Виена му извика да стои настрана, но той не й обърна внимание и ме хвана за ръката. Когато най-после се насилих да вдигна очи към него и да го погледна, видях, че лицето му е покрито с прах и сажди, а от дрехите му се носеше мирис на дим. Очите му ме гледаха трескаво. Беше странно да го видя толкова разтревожен за мен. Не беше ли разбрал все още, че не струвам нищо? Не беше ли схванал, че съм обречена?