Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Гледката беше плашеща. Джун беше вързала Калиста за хамака й с мокрите чорапогащници така, че тя не можеше да помръдне. След това се появи Райли. Не зная дали беше нарочно или не, но видът й можеше да изкара ангелите на всеки в подобен момент — беше нещо между демон и момичето от онзи филм „Предизвестена смърт“, сещате ли се? Болезнено слаба, с разпусната тъмна коса пред лицето и празни очи, тя се приближаваше към вързаната Калиста. Когато я видя, Калиста изпадна в истерия — започна да крещи и да заплашва, да псува и да вика, опитвайки ожесточено да се измъкне от примката на Джун. Няколко от момичетата й изкрещяха да млъкне, но повечето се надигнаха от хамаците си и се приближиха да гледат. Точно тогава Райли вдигна ръце и ги насочи към гърлото на Калиста. Гледката явно отключи пресния спомен на по-ранната случка и Калиста закрещя.

— Само да посмееш да ме докоснеш, изкукуригала кучко! Нямаш представа какво ще ти се случи, ясно ли ти е?

Шайла, Избела и Тереза стояха зад Калиста, наблюдавайки сцената с любопитство, но не помръднаха, за да й помогнат.

— Чуваш ли ме? Веднага ме отвържи откачалка такава, веднага, защото иначе ще видиш, не можеш да си представиш каква власт имам и какво мога да…

— Какво точно ще направиш? — сряза я Джун и белите й зъби блеснаха в усмивка, виждайки безпомощността в очите на Калиста. — Какво по-точно смяташ, че можеш да направиш? — повтори тя.

— Много добре знаеш какво мога.

— Кажи го, де — подкани я Джун, а Райли приближи ръце още малко към врата й.

— Какво да кажа!?! Че почти не изгорих малката ти приятелка до смърт и че няма да ми мигне окото да го направя отново ли? Смяташ ли, че ми липсва смелост да го направя и с теб, а?

— Така ли било? — обадих се аз от другия край на салона и най-после пристъпих в малкия осветен участък до хамака на Калиста.

Тя сякаш се сепна, когато ме видя, и се огледа наоколо. Когато съзря намръщените физиономии на момичетата около себе си, тя примигна няколко пъти на пресекулки, осъзнавайки какво беше казала току-що. Отвори уста, за да се поправи или да замаже положението, но оттам не излезе звук. Райли бавно сложи ръце върху врата й.

— Пусни ме — изпищя Калиста и смелостта й беше дотук. След това избухна в сълзи.

Точно тогава Джун отвърза примката, с която беше стегнала Калиста и тя скочи на крака, отхвърляйки Райли от себе си. Огледа се наоколо в морето от злобно вперени в нея погледи.

— Шайла, ела тук — нареди тя задавено.

Само че Шайла не помръдна.

— Изабела, Тереза!!!

Изабела не помръдна. Тереза също. Калиста бавно закуцука към вратата. Райли се опита да я спре, но аз й казах да я остави да прави, каквото иска. С поглед на уплашено животно Калиста стигна до вратата на салона и измъкна от джоба си… ключ! Виена й беше дала ключ! Знаех си. Тя се промуши бързо през вратата и превъртя ключалката зад себе си.

Всичко се развиваше според плана. За наш късмет, някои хора бяха толкова предвидими.

Имахме вниманието на момичетата. Поне за известно време.

— Всички разбрахме къде отиде Калиста — започна Джун. — Очевидно тя е малката маймунка на Виена и сега тичка с всички сили към господарката си.

Явно беше прекарала доста време, за да измисли това, защото се нахили гордо, след като го каза. Реакцията на тълпата обаче показа, че е далеч не толкова заинтригувана.

— На кой му пука? — обади се някой.

— На кой му пука? — повтори Джун и хвана мокрите чорапогащи, с които беше завързала Калиста. — Кой каза това?

Никой не се обади. Райли излезе напред и застана до Джун като някакво полулудо куче пазач. Сложих ръка на рамото й, за да я успокоя, и усетих как кръвта пулсира във вените на врата й. Няколко от момичетата се оплакаха, че всичко това е губене на време и отидоха да си легнат, но повечето останаха и продължиха да ни гледат едновременно с любопитство и недоверие.

— Разкарахме Калиста. Изненадахме Виена. Това е шансът ни — обадих се аз.

— Я млъквай — измърмори някой от тълпата. Тонът й ясно показваше какво мисли всъщност. „Коя пък бях аз, че да се обаждам.“

— Шансът ни за какво? — попита Шайла.

— Махаме се оттук — кратко отвърна Джун. — Тази нощ.

— Как? С какво? — попита отново Шайла.

Когато Джун се обърна към момичетата, лекият й френски акцент съвсем изчезна.

— Да не си изпуснала уроците по математика, Шайла?

Ние сме двайсет. Калиста и Виена са сами. Освен ако някои от вас, идиотки, не решат да ги подкрепят.