Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Трябва да държите тези двете затворени в старата съблекалня. Не допускайте да се измъкнат оттам по никакъв начин. Скоро някой от другите учители ще дойде да потърси Виена. Не го пускайте по никаква причина. Повече от тях сте на брой. По никаква причина. Разбрахте ли ме?

Отново мълчаливо кимване. Джун се обърна и вкара ключа в ръждясалата ключалка.

— Две долу — промърмори тя, — и остават само още… много.

— Така, сега да помислим — каза Джун, докато се промъквахме през влажния тунел.

Не се бяхме осмелили да светнем лампите, затова се придвижвахме в тъмнината като призраци. — Сигурна съм, че Калиста се е раздрънкала на воля горе и Виена е само първата, която дойде да провери какво става с нас. Ще дойдат още много…

Заковахме се на място. В някой от съседните тунели ясно се чуха бързо приближаващи стъпки, които веднага заглъхнаха в далечината.

— … други — довърши тя, когато отново се запромъквахме напред. — От ръководството ще разберат, че Виена е заловена долу, но тъй като момичетата няма да пуснат никой от тях да влезе в салона, директорката няма как да научи, че нас двете ни няма. А когато разберат, отдавна няма да сме тук.

— Но ще се върнем с транспорта, нали? — попитах аз. Джун така и не беше споменала нищо по въпроса и все още не знаех дали плановете й действително включваха останалите момичета от групата.

— Мхм — отвърна тя, макар и не особено убедително и продължи — най-големият ни приоритет в момента е да не ни забележат. Което значи, че не бихме могли да правим това, което е най-лесно.

— Да стигнем по тунелите до основната сграда?

— Именно.

— Но къде другаде води този тунел?

— На едно друго място, където никой не би ни очаквал, поне никой жив.

Отново в огъня. Докато вървяхме все по-напред в тунела, усетих как отнякъде започна да духа студен вятър.

След няколко минути въздухът стана чист и свеж и след един последен завой видях нещо, което изобщо не очаквах — снегът валеше в тунела. Вихрушки от бели снежинки, красиво проблясващи на лунната светлина, се спускаха вихрено надолу и изчезваха мигом, щом докоснеха мръсния студен под. Все още бяхме в тунела, но едновременно с това стояхме под ясното открито небе. Виждах белите стени на изоставената сграда, над която високо горе проблясваха звезди. За пръв път съзирах звезди, откакто бях пристигнала в „Хидън Оук“. Чувството беше неописуемо, завладя ме див ентусиазъм. Наведох бързо глава надолу, защото снежинките падаха право в очите ми и погледът ми се беше замъглил.

— Сега какво? — прошепнах аз, притискайки ръце около тялото си.

Палтото ми, естествено, беше забравено в гимнастическия салон и студът направо се пропиваше в тънката ми блуза. Точно както Зилинска каза: Никога не планирах бъдещето си.

— Хайде, вече сме близо.

Не настоях за по-конкретен отговор къде отиваме и защо — беше типичната драматична Джун, нямаше да ми каже нищо. Хванахме един стар изгорял гардероб, който по някаква щастлива случайност беше паднал тук и го избутахме в средата на дупката. Една по една внимателно се изкачихме нагоре, използвайки дръжките на чекмеджетата като стълба. И — бяхме навън! Светът наоколо бе ярък, светъл и чист. Не виждах особено ясно заради трупащия се сняг, но се ориентирах достатъчно, за да разбера, че Джун ме води към апартамента на Дериан. Видях как извади отнякъде една шапка и я нахлузи на главата си. Жалко, че не се беше сетила да вземе една и за мен. Разроших косата си над замръзващите ми зони и се затътрих след нея през дълбоките преспи.

Спряхме пред страничната врата, през която Харисън беше вмъкнал мен и Кармен в апартамента онзи път. Щом Джун почуха тихо на вратата обаче, отвътре се чу ясният глас на мистър Дериан. Когато отвори вратата, за миг изглеждаше изненадан да ни види, макар да беше ясно, че ни е очаквал от известно време. Имаше вид на напълно изкуфял човек. Погледът му шареше нервно нагоре-надолу по коридора, изведнъж сякаш се сепна и каза:

— О, вие ли сте. Влизайте.

Тъй като явно Дериан не знаеше как да деактивира малката аларма на вратата си, в момента, в който минахме през вратата, в дъното на коридора се раззвъня тихо малка камбанка. Той обаче поклати глава и каза успокоително:

— Не се тревожете. Тази аларма е последното, с което някой ще се занимава в момента.

Когато се огледах, забелязах, че коридорът на училището изглежда странно днес. Сякаш изведнъж всичко беше опустяло, загубило пулс. Все едно момичетата бяха изчезнали завинаги от него. Направо тръпки да те побият.