Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Къде са всички? — попитах аз.

— Долу. Проверяват какво се случва с Лилавата група.

— Бързо каза той.

— Всичко уредено ли е? — прекъсна го Джун.

Дериан кимна засрамено, все едно Джун току-що го беше попитала дали гледа порно. Той се измъкна тихо в коридора, последван от Джун, която се движеше със странна подскачаща стъпка, сякаш беше някакъв вид състезателен кон. Аз се помъкнах след тях. Може би щях да видя Харисън. Знаех, че в момента това беше най-малкият ми проблем, че лицето ми е мазно, а старата ми блуза сигурно мирише на нещо неопределимо, но със сигурност не и на дезодорант. Щеше да ми се наложи да отговарям на тъпи въпроси за пожара, а не бях сигурна, че отговорите ми щяха да му се понравят и че щеше да ми повярва. Истината никога не беше достатъчна за момчетата. Те просто винаги очакват нещо много по-вълнуващо. Затичах се, за да догоня Джун и Дериан. „Голяма си идиотка — помислих си бързо. — Животът ти в момента е много по-важен от това, какво ще кажеш на Харисън и какво ще си помисли той.“

Двамата вече бяха потънали навътре, когато го видях. Седеше на стълбите срещу вратата на стаята, където бяха влезли Джун и Дериан и пушеше. Първоначално не ме видя и имах възможността да го погледам как вдишва дълбоко от тютюневия дим. Почти усетих никотина да нахлува в главата ми. Бях спряла на няколко крачки от него и не помръдвах, но той някак долови присъствието ми и погледна напред. В някой нормален ден би казал „Хей, здрасти“, но сега просто ме гледаше, без да отронва дума.

— Пушенето в училището е забранено — казах аз. Естествено, исках да прозвучи иронично, но тонът ми прозвуча някак си грубо.

Той просто продължи да ме зяпа.

— Джун каза ли ти какво става? — попитах аз.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — сряза ме той. — Сериозно ли вярваш, че можеш да избягаш оттук по средата на снежна буря?

— Не ми казвай, че очакваш да остана — лицето ми изведнъж пламна. Какво право имаше да не ме подкрепи, точно когато бях пред най-трудното решение в целия ми живот.

— Тук поне си жива.

— Отчасти. Нямаш си и представа как се живее там долу. Ако можех да остана в малък уютен апартамент с баща ми, може би нямаше да ми се налага да се опитвам да избягам. Само че това не е така. И изобщо не си мисли, че ще те търпя да ми държиш сметка, особено сега.

Той хвърли цигарата на пода и като се изправи, я стъпка.

— Не ти държа сметка — каза простичко и ми направи път да вляза в апартамента им. Макар че явно се срамуваше да го каже, знаех, че всъщност иска да допълни: „Просто се притеснявам за теб.“ Убедена бях.

Още с влизането в апартамента ме обгърна странна смесица от усещания: носеше се вкиснала миризма, като на старо забравено сирене, обичайната разхвърляност на двама мъже, живеещи заедно (чифт от боксерките на Харисън бяха хвърлени между два големи телефонни указателя) и гледката на Джун и мистър Дериан рамо до рамо, надвесени над някаква почти нечетима влажна карта, каквито обикновено виждаш в парковете и зоологическите градини например.

— Окей — каза накрая Джун, като се обърна към мен. — Аз и Харолд трябва да се погрижим за транспорта, а ти остава да вземеш записите от камерите.

Харолд? За коя се мислеше Джун? За мисис Дериан ли?

— Не знам как да го направя — промърморих аз объркано.

— Е, ще се наложи да го измислиш. Не мога да се справя с всичко сама.

— Както Джун предполагаше, записите са в директорското крило — меко се обади мистър Дериан. — В цялата тая суматоха едва ли ще ти е трудно да се промъкнеш вътре.

— Участваш ли? — обърна се Джун към Харисън.

— Естествено, че участвам — сопна се той.

— Съжалявам, но трябваше да попитам. Не можем да имаме доверие на никого просто ей така — каза тя.

Харисън извъртя очи и ме хвана за ръката. Докато излизахме през вратата, най-накрая осъзнах какво се случва и че всичко е реално. Нямаше връщане назад, затова нямаше смисъл и да изпадам в паника. Въпреки това не можех да спра да треперя. Харисън явно усети това и ме притисна по-силно до себе си.

— Среща в гаража. Имате един час — извика Джун.

— Кралицата е мъртва. Да живее кралицата — мрачно изрецитира Харисън, когато излязохме от апартамента.

— Чакай — спрях го аз, — къде отиваме?

— Към офиса на директорката. Къде другаде?

Следващата ни стъпка беше толкова очевидна за мен, че не можех да повярвам, че Харисън все още не се беше сетил.

— Тц. Първо отиваме да вземем Кармен.