Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Д-р Спайсър.

И Кармен.

Изтичах бързо до стълбите и погледнах надолу. Те бяха цели два етажа под мен и не можех ясно да различа думите им. Но видях съвсем ясно как Спайсър разтърси силно раменете на Кармен и тя кимна с клюмнала глава. След това вдигна ръка и посочи към стълбите. Спайсър пусна раменете на Кармен и погледна нагоре — право към мен.

Притиснах се в стената задъхана. Не. Не беше възможно. Когато чух забързаните стъпки на Спайсър, скочих. Нямаше как да се измъкна от коридора, освен по същото стълбище, по което тя се качваше в момента. Освен… имаше прозорец в края. Изтичах до него и погледнах навън. Точно под мен беше изгорената изоставена сграда, изпъкваща на снежния фон като някаква развалина от далечна война. Падащият сняг беше покрил останалата част от кампуса. Земята беше три етажа надолу. Щях да съм късметлийка, ако оцелеех след подобен скок.

Все пак отворих прозореца. Предпочитах да рискувам да скоча, отколкото да се оставя да бъда хваната от Спайсър. Или дори да не успеех да се осмеля да скоча навън, поне можех да го използвам като заплаха, за да я държа настрана, докато измисля какво да правя.

Чувах как стълбите скърцаха при всяка стъпка на Спайсър. Но тя така и не се появи. Изведнъж всичко утихна и чух как токчетата й затракаха по каменния под на коридора под мен.

Кармен я беше изпратила на грешния етаж.

Не ме беше предала. Напротив. Беше ме спасила.

Но нямаше време да й благодаря. И без това бяхме загубили твърде много в приказки.

Извадих бързо ключа и отворих металната врата. Озовах се в малка стаичка, изненадващо гореща и пълна от горе до долу с електронно оборудване. Ярка светлина идваше от огромна лампа в средата на тавана и хвърляше сноп светлина върху грамаден монитор, на който се виждаха образите от всички камери в кампуса. Когато се взрях в него, за момент всичко ми се стори изненадващо нормално. Не можех да видя какво се случва в гимнастическия салон, тъй като там камери нямаше, но за сметка на това в основната сграда всичко беше спокойно — нямаше тичащи в паника момичета. Никъде не се виждаха нито Джун, нито мистър Дериан.

Точно до екрана на монитора мигаше записващото устройство, за което ми каза Харисън. Не можах да открия нищо, което да наподобява на бутон за отваряне, затова направо го хванах и го изтръгнах от контакта, вдигайки го в ръце. Беше изненадващо тежко, с остри метални ръбове и само след няколко секунди осъзнах, че едва ли ще успея да го нося, дори с две ръце. Но трябваше да опитам.

Помъкнах го бавно към вратата, след което спрях. Погледът ми попадна на една голяма секция с наредени редици картонени кутии, сортирани по месец и година. Оставих машината на земята и се опитах да ги стигна на пръсти. Успях да сваля най-скорошната кутия и видях вътре подредени различни дискове, означени по дата. Грабнах няколко и ги набутах в ластика на полата си, след което вдигнах отново машината и се измъкнах тихо през вратата. Бях почти преполовила коридора до стълбището, когато осъзнах, че не съм сама.

— Анжела — чух познат глас. — Спри.

Беше Зилинска. Този път не носеше смешния си кок от изкуствена коса и беше наметната само с домашен халат. Лицето й лъщеше, явно от някакъв крем или лосион. Но изражението беше това, което ме учуди. Не беше ядосана, нито властна, изглеждаше просто тъжна. Разочарована. Онова специфично разочарование, с което сякаш ми казваше, че ако тя беше на мое място, щеше да се справи толкова по-добре от мен. Игнорирах я и продължих към стълбите.

— Анжела — каза отново тя. — Дължиш ми поне обяснение. Какво правиш?

— Не дължа нищо — отвърнах аз, спирайки на първото стъпало. Гласът ми прозвуча почти истерично до нейния отмерен и спокоен тон. — На вас не дължа абсолютно нищо. Вие не заслужавате нищо. Кой ви каза, че съм тук горе? Спайсър? Ейприл?

Толкова много хора можеше да са ме предали. От мисълта направо ми се догади.

Тя се усмихна уморено.

— Изненадана съм, че Ейприл въобще ти е казала името си. По принцип не го казва на никого. Явно наистина ти има доверие. Но не. Дойдох тук по простата причина, че те чух как измъкваш тази машина от стаята.

Погледнах към тежката записвачка в ръцете си, сякаш не очаквах да я видя там.

— Предполагам, имаш за цел да избягаш заедно с машината и да я мъкнеш девет километра през снежна буря, докато стигнеш до цивилизацията?

Кимнах.

— Анжела, четири момчета умряха в тези гори преди години, знаеш това. Те също се опитваха да избягат от училището. Неслучайно „Хидън Оук“ е построен чак тук. Никой не може да избяга. Особено в буря като тази. Не го прави. Знаеш, че ще пострадаш.