Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Страдам от първия момент, в който стъпих тук — изстрелях аз ядосано.

Изведнъж ме завладя познато чувство. Сетих се, че използвах същата тактика всеки път, когато говорех с майка ми например. Хващах се за някоя дума, която тя ми казваше и я обръщах моментално срещу нея. Зилинска въздъхна и се уви по-плътно в халата си.

— Аз съм единственият човек в живота ти, който се опитва наистина да ти помогне и да разбере вътрешното ти АЗ. Ако това те наранява, може би така е редно да бъде. Ти си твърде заета да ме демонизираш, но някой ден ще разбереш, че правя всичко това, за да те направя щастлива.

— Обвиняването в палеж, който не съм извършила, трябва да ме направи щастлива ли?

— За какво говориш? — подсмихна се тя.

— Калиста запали старата сграда. Чакаше ме вътре с клечки кибрит.

— Моля? — тя изглеждаше искрено объркана. — Това са много сериозни обвинения, Анжела. Не мога да ги приема така лесно.

— Освен това не можете да приемете думите на едно опасно момиче, нали, докторе?

— По принцип, да. Но в твоя случай, ще обмисля възможността да ми казваш истината.

Стана ми ясно какво се опитваше да направи. Същото, което Харисън беше направил с Морийн. Искаше да ме превърне в свой съюзник, да ме омотае така, че да се разколебая в правотата на решението си. Виждайки намерението й зад привидно невинната физиономия, само ме раздразни още повече.

— Съжалявам — казах аз и продължих надолу към стълбището.

И може би щях да успея да се измъкна, ако не беше глупавият кабел на записвачката, който се влачеше след мен. Зилинска го настъпи, когато мина покрай нея и машината се изплъзна от ръцете ми, а острите й ръбове порязаха пръстите ми. Паднах на колене и лакти напред и се обърнах светкавично към нея, готова да се защитавам. Но тя просто нави кабела на записвачката, клекна и го хвана в ръце. Зачудих се дали не я виждам за последен път така — по халат, коленичила и стиснала здраво цялата истина за училището в ръцете си. След това се обърнах и затичах надолу по стълбите, като почти не съборих чакащата ме Кармен.

— О, Боже Господи — възкликна тя. — Чувах ви оттук, но просто не знаех какво да направя. Спайсър също е все още наоколо и…

— Побързай — прекъснах я аз и я задърпах след мен по стълбите, без да намалявам темпо.

— Къде е записвачката? — попита тя, докато прескачахме по три стъпала наведнъж.

— Зилинска я взе. Но аз имам няколко диска — отвърнах, потупвайки кръста си. — Накъде отиваме?

— Ъм… ъмммм.

— Кармен!

Заковахме се в антрето на залата, оглеждайки се паникьосано.

— Не мога да мисля! Не мога да мисля!

— Нито пък аз. По дяволите!

— Джун спомена гаража!

— Къде е гаража? Може би… ами… май… до паркинга на училището?

Спуснахме се надолу към мазето и оттам към тунелите. Тичахме толкова бързо, че се удряхме в стените на завоите, ослушвайки се за стъпките на въображаеми преследвачи.

— Стигнахме — заковах се на място аз, когато се озовахме под дупката в тавана, откъдето се бяхме измъкнали по-рано с Джун. Отгоре се спускаше дебело въже, което Джун предвидливо беше спуснала. Хванах го и понечих да се покатеря нагоре.

— Чакай — спря ме Кармен. — Ако са хванали Джун, най-вероятно ни причакват горе. По-добре е само едната да се качи. Така другата ще може да избяга, ако се случи нещо непредвидено.

Уау, откога Кармен беше започнала да взима такива хладнокръвни и сериозни решения?

— Окей — съгласих се аз. — Аз ще съм първа.

— Дай ми половината дискове — каза тя. — Ако хванат някоя от нас, другата ще може да избяга с дисковете.

Кимнах и й подадох половината, след което бързо се изкатерих по въжето нагоре. Беше тежко и хлъзгаво от натрупалия сняг и трябваше да напрегна всичките си сили, за да се изкача до горе. Озовах се отново на покритият със сняг двор, съвсем близо до гаражните помещения. Огледах се, но след като не видях никого наоколо, единствено редица от стари неизползваеми автомобили, бързо се промъкнах навътре в гаража. Снеговалежът се беше усилил дотолкова, че не виждах почти нищо пред себе си. Настаних се между два полусчупени буса и зачаках да се появи Джун.

Поради някаква незнайна причина не можех да прогоня мисълта за Зилинска от главата си. Виждах я ясно как навива кабела на записвачката, клекнала зад мен на пода, и ме заливаха вълни от разнообразни чувства. Беше ми трудно да гледам на нея като на най-големия ми враг, когато бях убедена в нейното подсъзнателно желание да помогне. Тя просто не беше твърде наясно как да се отнася с мен и какво точно се случва в училището й, но искаше да ме види да се поправя, в това бях убедена. Въпреки това, без съмнение отдавна беше уведомила останалите учители, че съм избягала и най-вероятно бе извикала дори полиция. Беше просто въпрос на време някой да се появи и да ме намери. Както и Кармен. Като се замисля, дори се намирах на първото място, което биха претърсили.