Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Това не ми звучи като страхотно образование — подметнах аз, опитвайки се да скрия зародилия се страх в гласа ми.

— Ти вече имаше шанса си да получиш „страхотно образование“, докато беше в Златната група. Сега… е, сега ще получиш това, което действително заслужаваш.

— Защо изобщо работите тук, след като ни мразите толкова много?

Тъкмо завивахме за стотен път, когато тя спря и се облегна леко на стената, сякаш се намирахме на сладки приказки в някакъв бар.

— На много малко хора им пука какво се случва с момичета като вас, Анжела. Нито на полицията им дреме, нито на министерството на културата и образованието, нито на повечето учители, нито дори на родителите ти.

Тези, на които им пука, сме ние, хората, основали тази институция. Единствената институция с желанието и възможността да ви помогне. И се отнасяме с вас дотолкова добре, колкото ни позволите и заслужавате. Което в твоя случай, не бих могла да нарека добре изобщо — тя продължи напред отново.

— Господи, колко мразя това място — казах аз.

— Не, ти мразиш себе си . И най-после ще бъдеш в среда, в която ще получиш именно това, от което се нуждаеш. Пристигнахме.

Бяхме спрели пред трудно различима врата в стената. Когато се огледах наоколо, видях поне дузина подобни, ако не идентични врати по коридора. Тя извади ключа си и го превъртя веднъж, после втори и трети път, докато ключалката най-накрая прещрака.

— След теб — каза тя, — плъзгайки ръждясалата врата навътре, задържайки я отворена.

Пристъпих вътре и минах покрай няколко огромни, отдавна неизползваеми бойлера, хвърлени на земята. Няколко стъпки по-напред пред мен се появи втора врата. Спрях, за да изчакам мис Виена.

— Това е входът към Лилавата група — оповести тя. — Страхувам се, че няма да те придружа вътре. Както вече казах, имаме сключена сделка с момичетата — пълна свобода, доколкото това е възможно тук долу, и среща с нас само между два и пет следобед.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попитах аз.

— Никакви правила и никакви оплаквания пред нас относно нещата, които се случват тук. Едва когато намерим ясни доказателства от престъпен характер, се намесваме и наказваме извършителя. За неща, които не могат да бъдат доказани, имате пълната свобода да се разправяте една с друга така, както намерите за добре. Хранителните продукти в суров вид ви се доставят пак между два и пет. Най-важното — нямате право да напускате тунелите.

Можете да се движите, където си искате из тях, но никога на повърхността. По никакъв повод. Не че бихте могли да се измъкнете — както виждаш, вратите са заключени непрекъснато. Препоръчвам ти обаче да стоиш заедно с останалите или поне в близост до тях. Всеки път, когато се окажеш далеч от погледите им, рискуваш здравето и живота на някой от останалите. Няма да ме видиш до утре следобед. Довиждане.

Изчаках, докато не я чух да се отдалечава и да заключва входа към подземията след себе си. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата пред мен. Щом пристъпих напред, веднага разбрах, че местообитанието, както се беше изразила мис Виена, представляваше отдавна изоставен гимнастически салон. От тавана висяха стари тренировъчни въжета, а по стените бяха монтирани станки. Останалата част от залата — стените, таванът и подът бяха боядисани в еднакъв мръснобял цвят, като на места боята беше олющена и почти изпопадала. Тъй като прозорците бяха зазидани, осветлението идваше от няколко изкуствени флуоресцентни лампи на тавана. Във всеки ъгъл бяха разпънати по няколко хамака, от ръбовете на някои от които висяха ръце или крака. Подът беше покрит със смачкани чаршафи, остатъци от храна, мръсни дрехи, кутии, хартийки и други боклуци. В средата имаше някакво подобие на планина от кашони, измежду които стара гума на колело, изтърбушени възглавници и картонени кутии. В най-далечния край на салона се виждаха очертанията на врата, очевидно водеща към плетеницата тунели под училището. От дясната ми страна имаше огромен куп с някакво подобие на храна — торби с корнфлейкс, изгнили стари марули и празни пакети от чипс и бисквити. Зад стар и очевидно неизползваем хладилник стояха няколко галона с вода, подпрени един на друг.

Звукът на отварящата се врата очевидно беше прекъснал всички дейности в стаята. Високо момиче с бръсната глава ме погледна с любопитство, докато поглъщаше някакво зле изглеждащо сирене от плесенясала пластмасова кутия. Групичката момичета в центъра прекъснаха играта си на карти и също ме зяпнаха. Мускулеста тийнейджърка, катереща се по едно от въжетата, и малката наблюдаваща я публика, се обърнаха едновременно към мен. От дясната ми страна най-близко стоеше идиотски изглеждащо момиче с лице, обсипано с лунички, дълъг черен бретон, от който съм сигурна, че не виждаше нищо наоколо и огромен задник. Тя се изправи, приближи се до мен и ме зяпна. Зениците на зелените й очи бяха разширени.