Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Да ги укроти ? — опули се Джун. — Звучиш точно като тях. И коя, по дяволите, си ти изобщо? Въобще не става въпрос за укротяване . Става въпрос за тотален контрол. Става въпрос да ни побъркат и смажат дотолкова, че никога да не напуснем това място.

— Не мога да разбера защо родителите ви не са дошли да ви вземат? — изръси Кармен.

— А твоите родители защо не са дошли да те измъкнат, слънчице? Да не би да си мислиш, че си на почивка?

Кармен сведе поглед.

— Така си и мислех — кимна Джун.

Всички замлъкнахме, потънали в собствената си мрачна история.

— Как ще покажем на всички истината за училището? — попитах накрая.

— Трябва да се доберем до директорката — каза Райли уверено. — Тя не приема никого, но трябва да намерим начин да я убедим, че…

— Късмет с това — изпуфтя Джун.

— Или може би трябва да я… свалим.

— Да не искаш да кажеш да я убием? — ококори се Кармен.

— Не — твърдо каза Джун, макар че Райли замълча. — Трябва да измъкнем доказателства от кабинета й. Нещо на хартия или видеоматериал, нещо, което да можем да покажем на властите след това. Трябва някъде там да има запис от всички камери. Може би е някъде в основното училище. Ако се докопаме до записа и го занесем в съда, ще бъде достатъчно.

— Само не пипайте бойлерите — обадих се аз и им разказах какво бяхме открили с Кармен в таванската стаичка.

— Хм, ако е сигурно, че ако убием двадесет от нас, ще затворят училището, тогава… — започна Джун.

Аз се засмях, очаквайки и тя да го направи. Все пак се шегуваше, нали? Но тя остана сериозна.

— Каквото и да правим, трябва да бъде, преди да завали снегът — отсече накрая тя. — Което значи, че имаме седмица, максимум две.

— Какво точно трябва да направим? — попитах аз.

— Това е работа на вас, „Златните“ — обърна се към мен тя. — Ние буквално сме в затвора. Вие поне имате някакво подобие на свобода.

— Но защо просто не си тръгнем още сега? — попита Бланк.

Джун едва успя да прикрие раздразнението си от въпроса й. Доколкото можех да преценя, самото присъствие на Бланк я дразнеше.

— Защото, както Райли беше така любезна да ми напомни по своя откачен начин, ако усетят, че ни няма дори за секунда, ще си го изкарат на останалите. Достатъчно ясно ни го показаха досега. Дори да успеем да се измъкнем някак си, пак могат да ни смачкат. Имало едно момиче от „Лилавите“, което успяло да избяга преди няколко години. Те извикали полицията и я пратили в затвора толкова бързо, че дори не й бил даден шанс да се оправдае пред съда. Показаха ни видеото за доказателство. Показаха ни още какво са направили с останалите момичета, за да не може никой да си помисли да бяга отново. Белезниците ми направо приличат на копринени ръкавици в сравнение с онова.

Потръпнах.

— Как изобщо успяхте да се измъкнете тази вечер? — попитах аз.

Джун погледна към Бланк и каза:

— Не мисля, че й имам достатъчно доверие, за да кажа как. Да речем, че беше възможност, която не се появява често и затова трябва да изчезваме обратно, колкото се може по-бързо.

— Тоест всички вие разчитате на нас да рискуваме нашите глави, за да ви освободим — измърмори Бланк. — Това на мен ми звучи като доста голяма доза доверие.

— Защо ли имам лошо предчувствие? — попита Джун, игнорирайки думите на Бланк.

— Ще го направим — уверих я аз.

Но все още нямах никаква идея как.

Джун и Райли изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Аз бях разтреперена, Кармен — ужасена, Бланк — ядосана, а Ребека изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че изобщо е дошла тук тази вечер. Беше абсурдно да я караме да продължи историята си. Миналото вече нямаше значение, важно беше само настоящето и това какво щеше да се случи през следващите няколко седмици.

— Не мисля, че искам да остана тук повече — каза Ребека тихо.

Никой не се възпротиви. Снижихме се и тихо се запромъквахме през мократа студена трева обратно към училището, избягвайки откритите площи, осветени от няколкото оранжеви прожектора. Огледах се за някакви следи, които Райли и Джун може би бяха оставили на връщане към изоставената сграда, но такива нямаше. Като призраци — помислих си, — като мъртви .

Щом стигнахме до коридора на Ребека и Бланк, измъкнах тихо ключа на Харисън и им отключих вратата. След това двете с Кармен се заизкачвахме на пръсти към нашия етаж. Щом отворих вратата на коридора и се промъкнах вътре, една ръка ме дръпна силно през кръста, докато друга запуши устата ми.