Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Мислех, че Морийн ще бъде тук.

Той се усмихна широко, сякаш беше чул някаква много забавна шега.

— Аха, окей — отвърна кратко.

Поклатих глава и не казах нищо повече. Ако му покажех, че се чувствам наранена от факта, че е спал с нея, само щях да покажа слабост. Когато загасихме лампите и Кармен захърка равномерно до мен, станах бавно от леглото и се промъкнах на пръсти в кухнята. Не можех да заспя, въпреки че бях изморена. Но докато мистър Дериан ровеше в шкафа за кафе, бях видяла малък мобилен телефон, скрит зад кутиите със зърнени закуски. Бързо отворих вратичката на шкафа, взех телефона и затаих дъх. Първият човек, на който исках да се обадя беше Тревор. Макар да знаех, че е глупаво, набрах номера му и зачаках. Никой не вдигна. Затворих и със свито сърце набрах номера на родителите си. Не знаех на кой друг да се обадя.

— Ало — чух сънения глас на майка ми отсреща.

— Мамо, аз съм. Анжела.

— Анжела? Знаеш ли колко е часът?

— Да, виж, трябва да…

— Станало ли е нещо? Какво е станало?

— Ами — гласът ми затрепери и се опитах да си наложа контрол, за да не се разплача. — Да, стана нещо. Изпратили сте ме в затвор. Тук е ужасно. Не ми разрешават да ви се обаждам…

— Как ми се обаждаш тогава? Анжела, какво става?

— Опитвам се да ти кажа! — нервно прошепнах аз. — Това е опасна сграда, случил се е ужасен инцидент тук преди време, учителите са безсърдечни, държат някои от момичетата на глад и ги дрогират и… ние също не сме по-добре… и…

Чух как баща ми се събуди до нея и попита сънено:

— Кой се обажда?

— Предупредиха ни, че това ще се случи — продължи майка ми. — Казаха ни, че ще се опиташ да се свържеш с нас, Анжела. Толкова съм разочарована.

— Какво? Но аз имам нужда от вас, мамо! Изкарайте ме оттук!

— Изпратиха ни видео, в което ясно се вижда как се измъкваш от стаята си. Казаха ни, че си влизала в забранени сгради. Че не отбелязваш почти никакъв психологически прогрес. Че трябва да бъдеш подложена на по-строг контрол. Че можем да очакваме да ни се обадиш и да ни излъжеш. Омръзна ми да ме лъже собствената ми дъщеря. Омръзна ми, чуваш ли?

— Мамо! — изплаках аз. — Измъквам се от стаята, защото това място е зло. Искам да се махна.

— Спри да се опитваш да избягаш — ледено каза тя. — И може би нещата ще се оправят.

— Моля те — казах аз, но линията прекъсна.

Потиснах хлиповете си и оставих телефона обратно зад кутиите със закуски. В момента, в който се обърнах обаче, видях мистър Дериан да стои на вратата на кухнята и да ме наблюдава. Имаше най-странното изражение, което бях виждала на лицето на някой учител досега. Не беше нито ядосан, нито притеснен. Просто стоеше и ме наблюдаваше. След това, без да каже думичка се обърна и влезе в спалнята си. Върнах се на дивана и си легнах тихо в мрака. С благодарност усетих как Кармен ме прегърна мило и ми прошепна, че всичко ще се оправи. През цялата нощ очаквах нещо да се случи. Мис Виена да нахълта през вратата. Кармен да откачи от притеснение. Харисън да се появи и да ме покани в стаята си. Но нищо не се случи. Дори сънят не се появи.

Събудих Кармен малко преди слънцето да изгрее и двете се промъкнахме обратно в стаята ни. Докато се суетях около леглото си, преобличайки мръсните си дрехи, се загледах в спокойно спящата Морийн. Изуми ме фактът, че за нея това щеше да бъде една най-обикновена сутрин. Всъщност за всички, освен за нас с Кармен. Сякаш останалият свят не виждаше как всичко се променя.

Слязохме на закуска все едно нищо не се беше случило, след което в часа по биология мистър Дериан не показа ни най-малък признак, че снощи сме прекарали нощта на разгъваемия му диван. Очевидно не бях единствената, която можеше да запазва изумително спокойствие, след като се е оплела в куп лъжи. Колкото до Харисън, нямаше и следа от него, но не можех да го изхвърля от главата си. Пътищата ни бяха свързани вече — за добро или за лошо.

В свободното време след обяда, не се сдържах и свиках събрание на групичката ни от снощи. Срещнахме се до стария плувен басейн и уж невинно седнахме на ръба, почиствайки боклуците и падналите листа.

— Обадих се на родителите ми снощи — бързо казах аз, оглеждайки се дали някой не ни подслушва. След разговора с майка ми ме беше обхванала дива параноя. — Тя ми каза, че са й изпратили записи от всяка една погрешна стъпка, която съм направила, откакто съм тук. Не виждате ли какво се опитват да направят? Изкарват ни да изглеждаме луди в очите на собствените ни родители, така че дори да намерим начин да се свържем с тях, те просто не ни вярват. Може би дори полицията няма да ни обърне внимание.