Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Добре знаех как действат наказанията тук. Ако исках да ме изпратят при директорката (и евентуално да се ориентирам къде стоят записите от камерите в сградата), трябваше да направя нещо толкова безпрецедентно лошо, че да нямат предварително подготвено наказание за него. С други думи — да ги накарам да извадят тежката артилерия. Започнах да правя списък на нещата, които помнех, че се смятаха за върха на безобразието в предишните ми училища:

1. Удряне на учител.

2. Секс с учител.

3. Каквато и да било романтична връзка с учител.

4. Прием на наркотици.

5. Палеж.

6. Сбиване (задължително да има кръв или счупен зъб).

7. Преписване, ако включва участието на целия клас.

8. Опит за самоубийство.

9. Опит за убийство.

Замислих се за опцията да се натискам с Харисън на някое лесно за откриване място (той със сигурност нямаше да има нищо против), но бях твърде горда, че бях устояла на влечението си към него толкова много време. Не исках да проявя слабост точно сега. А и това не ми гарантираше прекалено строгото наказание, което търсех. Щяхме да имаме тест по английски утре и се замислих дали да не извадя учебника си направо върху чина и да не започна да преписвам от него. Определено би било много нагло.

Само че всичко това ми се струваше твърде… типично. Училище, специализирало се в работата с проблеми момичета, би трябвало да очаква всичко това. За да създам някакъв толкова неочакван и грандиозен проблем, може би трябваше да опитам да се самоубия, застрашавайки живота на още цяла група момичета, като едновременно с това правя секс с учител и се наливам с алкохол. Опитах се да си го представя. Окей, не, не ставаше.

Всичкото това планиране ме накара да изпитам крайно нежелание да правя каквото и да било. Може би така функционираха добрите деца всъщност! Прекарваха толкова време в мислене как да бъдат лоши, че накрая им омръзваше и ставаха примерни. Добре, Анжела, стегни се и мисли. Ще направиш нещо толкова крещящо, нахално и очевидно предварително обмислено, та да им покажеш, че не само се лигавиш, а си момиче, което наистина заслужава да му бъде обърнато внимание.

Търсейки вдъхновение, грабнах най-близката книга от рафта до мен. Представляваше колекция от стари кратки истории с черно-бели картинки и почти невидим шрифт. На една от страниците беше нарисувана жена, загледана тъжно в земята пред себе си. Под картинката пишеше с избледнели букви: Тя искаше да изкрещи, но нямаше смелост за това.

Да изкрещи.

Да крещя.

Това определено беше нещо, което бях готова да направя.

Избрах часа на мистър Дериан. Първоначалният ми избор беше трапезарията, защото бе по-оживена, но ме хвана страх, че от вниманието на толкова много хора, може да се разсмея. Имах такъв проблем понякога. Часът по биология имаше и друг плюс — щях да седя до Кармен, която все още не ми се беше извинила, че не ме подкрепи предния ден. Щеше да й дойде добре да се паникьоса и да започне да се притеснява за поведението ми.

В началото бях решила да го направя първите минути от часа, но ме достраша. Някои момичета имаха изключително естествени умения да крещят, но аз не го бях правила, откакто бях съвсем мъничка. Чудех се дали ще успея да възпроизведа желания ефект.

Изчаках лекцията да премине, нервно стиснала пръсти под чина. Предполагам Кармен си мислеше, че все още съм притеснена заради Джун и Райли — и макар че изобщо не каза и дума по темата, няколко пъти ми се усмихна окуражително, щом срещнеше погледа ми. Когато най-после звънецът издрънча и всички започнаха да прибират тетрадките си, усетих, че моментът е дошъл. Не помръднах от мястото си. Когато Кармен ме попита дали всичко е наред, се изправих и изпищях. Кармен подскочи от изненада до мен, ококорвайки се зад големите очила. Всички се обърнаха и ме зяпнаха. Единствено мистър Дериан не ме погледна, а невъзмутимо продължи да подрежда разхвърляните листа по бюрото си. Когато въздухът ми най-сетне свърши, поех веднага дълбоко дъх и запищях отново. Беше силно. Много силно. Първоначалното ми притеснение изчезна и на негово място се появи всеобхващаща еуфория. Писъкът ми се носеше пронизително из цялото училище, сигурна бях.

— Анжела, какво има? — извика Кармен.

Видях как другите момичета си шушукаха нещо, но не можех да чуя думите им от собствените ми писъци. До мен Кармен се оглеждаше в истерия наоколо, ръцете й трепереха от ужас, докато аз не спирах да пищя с всичка сила, сякаш казвах: Чуйте ме. Чуйте Ме Сега.