Момичетата от съседните стаи започнаха да надничат през вратата, за да разберат какво се случва. Видях Ребека и Бланк отвън, едната ме гледаше с изпълнени със страх очи, а на лицето на другата беше изписано едновременно притеснение и яд.
— Млъквай, кучко! — чух как някой зад мен извика, точно когато мис Виена влезе в стаята.
— Каква изненада — каза тя. — Мис Поуп, Карденас, какво е всичко това?
Погледнах я с празен поглед и продължих да пищя.
— Харолд — обърна се тя към мистър Дериан. — Не виждаш ли, че две от ученичките ти са неуравновесени?
Той вдигна поглед от бюрото си и ни погледна ледено.
— А, да. Така изглежда.
— Млъкни веднага — нареди ми мис Виена, с тон, събрал в себе си цялата възможна власт и злоба, които притежаваше.
Продължих.
Тогава тя хвана мен и Кармен със силните си като клещи ръце и ни задърпа към коридора — аз все още пищяща и Кармен, плачеща с крокодилски сълзи до мен. Момичетата в коридора се отдръпваха от пътя ни с изумление, все едно крясъците бяха нещо като аларма на линейка.
Мис Виена продължи да ни дърпа надолу по стръмно стълбище и през тъмния тунел, по който мистър Дериан ме беше довел за пръв път в основното училище. Тя отвори с трясък една ръждясала врата и хвърли Кармен вътре, след което я заключи. Извлачи ме още няколко стъпки напред в малкото мазе, където вече бях прекарала едно наказание. Прекъснах писъците си, колкото да кажа:
— Искам да отида при директорката.
— Ще се върна след осем часа — съобщи мис Виена все едно не ме беше чула и трясна вратата след себе си, като превъртя няколко пъти ключа.
Оставаше ми само да се надявам, че съм на прав път.
Прозорчето на килията ми беше толкова мъничко и толкова високо, че не можех да видя почти нищо през него. Естествено, освен всичко, имаше и дебели решетки, които още повече спираха светлината и стаята тънеше в полумрак. Предполагам, че когато навън беше дъждовно, през него течеше вода право в стаята, защото подът беше мокър и покрит с нещо като зеленикав мъх. Нямаше начин да седна, затова трепереща от студ, се подпрях на вратата и зачаках.
Чувствах се ужасно, че забърках Кармен в плана си. Ако го бяхме решили предварително заедно, нямаше да е толкова зле, поне щеше да знае защо я наказват. Само че в момента тя си нямаше и бегла представа какво се опитвах да направя и защо. Единствено фактът, че се притесняваше за мен я беше вкарал в беля. Не беше честно. Искаше ми се да й изкрещя, че съжалявам, но стената помежду ни беше прекалено дебела.
Докато стоях потънала във виновни мисли, изведнъж видях как през мръсното прозорче светът навън се беше оцветил в бели кристали. Изтичах и притиснах носа си към него, колкото можех по-близо. Не, само не и това. Не още. Но беше факт. Снегът беше започнал.
Не след дълго стъпалата започнаха да ме болят и взех да се смъквам все по-надолу и по-надолу към пода. Най-накрая вече не можех да издържам и като преглътнах гнусливостта си, се отпуснах върху мокрия мъх, опитвайки се да не мисля какви микроорганизми пълзят из него в тъмнината. Влагата мигом пропи през дрехите ми и усетих как гневът ми започна да нараства. Шансовете ми да се измъкна от училището намаляваха. Ако с крясъците нямаше да мога да стигна до директорката, трябваше бързо да измисля друг начин да го направя. Трябва да бяха минали обещаните от мис Виена осем часа, но на мен ми се сториха много, много повече. Снежната покривка навън бавно се увеличаваше и до момента, в който най-после чух вратата да се отключва, вече беше дебела няколко сантиметра и сияеше на залязващото слънце. Изправих се и се замолих на ум да бъде мис Виена. Защото имах план.
За щастие, беше тя.
Когато я ударих, тя тъкмо се опитваше да измъкне ключа си от вратата. Тревор ме беше научил как да удрям с ръка право напред, като държа палеца си извън стиснатия юмрук, за да не го счупя. Премятайки набързо указанията му в главата си, се приготвих и с всичка сила забих юмрук в брадичката й. Не беше толкова силно предполагам, но тя беше твърде ниска и буквално залитна няколко стъпки назад. Главата й се удари в металните тръби зад нея със силен трясък.
За мое учудване, тя се окопити изключително бързо, сякаш по някакъв странен начин очакваше нападението ми. Не изглеждаше изненадана дори за секунда. Напротив. В следващия момент се оказах на колене с извити зад гърба ми ръце. Тя заби главата ми в мокрия мъхест под веднъж, после втори път, докато се укротя. Опитах да се изскубна от ръцете й, но ме държеше твърде здраво. Усетих как погледът ми се замая, докато тя удряше главата ми в пода. Не след дълго почувствах топла течност да се стича по челото ми и усетих вкуса на кръв в устата си.
Читать дальше