Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Само да стигна до съда, спукана ти е работата — изсъсках аз през ручейчетата кръв в устата си.

— Само опитай — сряза ме тя.

— Искам… — напрегнах всичките си сили, за да не припадна. — Искам да се срещна с директорката.

— За това ли беше цялата тази глупост? Малка идиотка такава! И без това идвах да те заведа при нея.

Тя ме вдигна от пода и ме изправи. Подпрях се на стената, за да запазя равновесие и да се осъзная. Краката ми трепереха, бях мокра до кости, замаяна от болка, но най-сетне бях постигнала, каквото исках. Забелязах, че кожата на брадичката на мис Виена беше червена там, където я бях ударила, дори като че ли беше подута — явно не бях ударила толкова слабо, колкото ми се стори.

— Малка идиотка такава — повтори тя, усмихвайки се. От усмивката й ме побиха тръпки. — Последвай ме.

Помъкнах се след нея в плетеницата от тунели, завивайки веднъж, после два пъти, после връщайки се наобратно, докато не се обърках напълно. Най-накрая стигнахме до голямо стълбище и се заизкачвахме нагоре.

— Синтия дори няма да разбере за този инцидент — каза тя, опипвайки брадичката си с ръка. — Но така или иначе, не ти ще поемеш вината за него.

Все още замаяна от ударите в пода, ми трябваха няколко секунди, за да осъзная смисъла на това, което бях чула.

— Само да посмеете да направите нещо на Кармен — извиках аз. Гласът ми почти се доближи до тембъра на писъците ми по-рано, но този път по напълно естествен начин. — Чувате ли ме?

— Малко е късно за подобни притеснения, егоистична кучка такава. Ще правя, каквото пожелая. А, ето, че стигнахме.

Пред нас имаше голяма дървена врата. Тя се приближи и почука силно на нея.

— Когато е готова, тя ще те извика. Може да отнеме няколко минути. Ще те чакам долу, на стълбите, така че няма накъде да избягаш. И щом веднъж приключим с теб, ще се погрижа да предам специалните ти поздрави на мис Поуп.

Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не я ударя отново.

Чаках пред вратата, навивайки блузата между пръстите си. Една част от мен искаше да последва мис Виена обратно надолу по стълбите, където беше затворена Кармен, и да я защити, от каквото и наказание да й беше замислила вещицата. Само че тя ме бе предупредила, че ще чака в края на стълбището, докато директорката не ме приеме, а освен да я нокаутирам и да й взема ключовете, друга идея не ми идваше на ум за спасителен план. А пък ако трябва да съм честна, сигурна съм, че ако се стигнеше до истинска битка, мис Виена щеше да излезе победител.

Потънала в мисли, едва чух тихия глас от вътрешността на стаята, канещ ме да вляза. За секунда гласът ми се стори познат. Натиснах бравата и с изненада установих, че не беше заключено. Озовах се в малка кръгла стаичка, обзаведена в старовремски стил, с удобни и уютни мебели. Зад голямо масивно бюро имаше огромен кожен стол, на който с гръб към мен седеше директорката. Стилни френски прозорци разкриваха уникално красива гледка към побелялата гора наоколо.

— Моля те, седни — каза същият глас, който бях почти на ръба да разпозная.

Когато се настаних на стола пред бюрото, тя се обърна. Чух познатия до болка звук, още преди да съм видяна лицето й.

КЛИК.

— Д-р Зилинска! — опулих се аз.

— Тук можеш да ме наричаш Синтия, Анжела.

Продължих да я зяпам с недоумение. Тя въздъхна изморено.

— Предполагам са необходими някои обяснения. Както знаеш, тук нямаме много преподаватели и ми се налага да нося така да се каже… няколко маски. Работата ми като директор далеч не е на пълно работно време. Когато основах „Хидън Оук“ реших, че ще е по-добре, ако директорката остане невидима за учениците. Логично е група от толкова много проблемни момичета да се опита да се обедини срещу идеята за някакъв голям общ враг и не исках да им предоставям подобна възможност в лицето на директорката. Освен това, по професия, както знаеш, аз съм психолог и не желаех да се отказвам от практиката си. Знаех, че е малко вероятно едно момиче да постигне чист психологически прогрес с някого, за когото се знае, че държи властта в цялото училище. Просто не беше необходимо да ви съобщавам този факт. Както и да е, кажи ми, знаеш ли защо те повиках тук днес?

Кимнах. Тя изглеждаше изненадана.

— Наистина ли? — КЛИК. — Ще те помоля да напишеш причините.

Тя отвори едно от чекмеджетата под бюрото си и зарови вътре.

— Извинявай — продължи тя, — но не използвам много често този офис и не съм съвсем наясно кое къде се намира. Дори обзавеждането не е мое дело, останало е така от последния директор на бившето училище „Хийт“. А, ето ги — тя измъкна един голям лист хартия и молив. — Причините, ако обичаш.