Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Да, относно това, мистър Дериан, искахме да… — започна Кармен, но изведнъж размисли и млъкна, може би заради силния ми лакът в кръста й. Харесвах много мистър Дериан, но това много лесно можеше да се превърне в капан. Имаше безброй начини да накараш едно момиче да говори и любезността беше един от тях.

— Искате ли кафе? — попита той, насочвайки се към кухнята. — Мисля, че имам малко някъде тук. Самият аз предпочитам чай, но знам, че вие, момичетата, обожавате кафе, а не ви го дават в трапезарията. Ей сегичка ще погледна.

И двете казахме „не, благодаря“, но мисля, че той така и не ни чу, докато ожесточено ровеше из шкафа над мивката.

— Знаете ли — каза той вече по-отпуснато, — живея тук от много години. Когато това място още се наричаше „Хийт“, момчетата непрекъснато се измъкваха през нощта. Имах идея да напиша история или дори цяла книга за училището, но тогава го затвориха и така и не успях. Предполагам, че ми липсват тези дни и някак си… се радвам да видя, че духът им все още живее в някои от вас.

Той потъна в мисли, държейки консерва с доматено пюре, загледан замечтано в етикета й. Предполагам, че мислеше за инцидента в старите момчешки спални, защото най-накрая каза:

— Внимавайте, чувате ли, момичета, просто внимавайте — и постави консервата обратно в шкафа.

— Мистър Дериан — бавно казах аз, — сигурна съм, че училището „Хийт“ е било прекрасно място. И двете с Кармен смятаме, че вие сте страхотен учител. Но… не сме сигурни, че „Хидън Оук“ е… най-доброто училище… за когото и да е.

— Не сте единствените, които смятат така — въздъхна той.

— Предполагам — продължих аз, поглеждайки към Кармен за подкрепа. Тя очевидно усети накъде отивам, защото ме изгледа ядосано, че я бях спряла преди малко, когато се опита да насочи разговора в същата посока.

— Предполагам, че ние… се чудим… дали можем да направим нещо, с което нещата да станат по-добри, или…

— Ще трябва да убедите Синтия в това — промърмори той.

— Синтия? — изненадано попитах аз. — Искате да кажете мис Виена?

— Не — отвърна той, звучейки раздразнено за момент.

— Имам предвид Синтия, директорката. Но успех. Няма нищо, което да се случва в „Хидън Оук“, с което тя да не е наясно. Нищо. Може би дори знае, че двете в момента се намирате в моя апартамент. Всичко се случва според нейния план и нейните нареждания. Мислите ли, че ще седне да обсъжда промени в училището с вас, двете? Да не говорим, че дори няма как да се срещнете с нея, освен ако не се забъркате в нещо наистина лошо. Отдавна съм се отказал да водя каквито и да било разговори с нея.

— Но може би все пак можете да направите нещо, за да ни помогнете?

— Татко е имал известна власт тук, когато това е било момчешко училище — обади се Харисън влизайки в стаята, носейки големи бели чаршафи. Когато ги стовари на дивана, продължи. — Само че никой, който е преподавал тук преди инцидента, не може да си намери работа някъде другаде, разбирате защо. Затова и не може да си позволи да мъти много водата на директорката — заключи той с извинителна нотка в гласа, сякаш беше издал някаква тайна.

— Но все пак, имаме нужда от помощта ви — повторих аз.

Мистър Дериан ме погледна изненадано.

— За какво точно? — попита той.

Кармен отвори уста, но тъй като предполагах, че може да изръси нещо от сорта на „да затворим училището“, аз я прекъснах бързо и казах:

— За да направим някои промени.

Мистър Дериан поклати глава.

— „Хидън Оук“ може би наистина е ужасно място, но едновременно с това е много добре измислена машина за печелене на пари. Всякакви реформи или промени биха довели до преразглеждане на политиките на училището и неговото евентуално затваряне и повторно откриване. Трябва да изпратя Харисън в колеж догодина. Не мога да си позволя да изгубя работата си. Достатъчен риск е това, че ви приех тук тази нощ. Ако някой открие истината, няма да ви подкрепя. Съжалявам. Винаги ще бъда тук, за да ви изслушам, но не разчитайте на мен да ви помогна за дяволиите ви. И съжалявам, но нямам никакво кафе.

— Можете ли поне да наглеждате приятелките ни в Лилавата група? — опитах аз.

— Кои са те?

— Джун и Райли — казах след кратък размисъл дали е добра идея да му казвам.

— А, да, Джун Карпентър. Много умно момиче. Много живо. Ще държа и двете под око — обеща той. — А сега е време за сън.

Харисън ни помогна да сложим чаршафите на стария диван. Докато изпъвахме долния чаршаф, раменете ни се докоснаха и аз прошепнах тихо: