Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Засега — отвърна тя и пое ръката й. — Трябва да се махна оттук.

— Ще бягаш? — подскочих аз. — Но как?

— Ще бягаме! — поправи ме тя. — И не ми пука как. Пеша, ако се налага.

— Но около училището има ограда. А дори да успеем да се измъкнем някак си, има цели часове, докато стигнем до цивилизацията.

— Именно затова трябва да изчакаме да дойде моментът.

— Какво са ти сторили? — прекъсна я изведнъж Кармен с ужасен поглед.

Джун я погледна остро.

— Защо не попиташ онова, което наистина искаш да знаеш, Кармен? Бях наясно, че няма да те накажат много строго, затова те бутнах от покрива. Добрите момичета никога не ги наказват прекалено строго. Или може би вече си се прехвърлила на тяхна страна, а?

Преди Кармен да успее да отговори, се появи Райли. Тя пъргаво се промуши през прозореца и се строполи точно до Джун. Изглеждаше още по-слаба и още по-луда от всякога. Приличаше на подплашена улична котка.

— Чакаме ли още някой? — подозрително попита Ребека, взирайки се в тъмнината навън.

Райли имаше дълга червена драскотина по цялата дължина на врата си. На лунната светлина и догарящите страници на тетрадката на Ребека изглеждаше наистина зловещо. Нещо се беше пречупило в нея. От предишната й арогантна враждебност нямаше и следа, сега изглеждаше по-скоро като изморена детска учителка след тежък ден.

— Ние… ние… не можем да тръгнем тази нощ — изръси тя изведнъж.

— Райли е малко пообъркана — прекъсна я Джун. — Тя смята, че трябва да съберем доказателства и да направим така, че училището да бъде затворено. Но тъй като те контролират телефоните и интернета, няма как да го направим и да кажем на някого. Затова трябва да бягаме. Тази нощ.

— Не, не тази нощ — обади се Райли с треперещ глас. Господи, какво бяха направили с това момиче! — Знаеш… знаеш какво ще направят с… другите.

— Ох, добре. Нека да не е днес, лунатичке — въздъхна Джун.

— Къде ви държат? — попита Кармен.

— Искате пълната история ли? — попита Джун.

Всички кимнахме.

— Не сме много — започна тя. — Двадесет. Живеем в стара изоставена сграда в края на кампуса. Но не на горните етажи. Държат ни долу. На тъмно. Знаете ли, че под всяка от сградите на кампуса минават тунели, които ги свързват една с друга? Понякога сме там долу, под вас, друг път зад стените около вас. Може би ни чувате. Но ние със сигурност ви виждаме.

Само идеята за това накара стомахът ми да се свие болезнено. Те са били около нас през цялото време, затворени в тъмнината, докато ние живеем живота си напълно… е, добре де, почти нормално, в сравнение с тях.

— И какво правите по цял ден? — попитах аз. — Защото знам, че нямате уроци, нали?

На практика имаме двама учители, които идват при нас, когато приключат с часовете си в основното училище. Мистър Дериан и мис Алсанц. През останалото време правим горе-долу това, което правихме заедно в пансиона преди, само че много по-хардкор. Понякога д-р Спайс присъства, както и онази кучка, мис Виена. Заключени сме непрекъснато, тъпчат ни насила с някакви червени ханчета, които с Райли крием под езика си и после хвърляме. Карат ни да тичаме, докато не започнем да повръщаме, независимо колко време ще отнеме това. Понякога е часове. Някой ден ни дават обилна вечеря от пет ястия и абсолютно нищичко за хапване следващите два дена. Гаврят се с нас. Един път ни накараха да изкопаем сами гробовете си и да се заровим вътре. Позволиха ни да излезем едва когато обещахме, че „вече сме готови да живеем“.

Тя вдигна подутите си китки.

— От скоро започнаха една „игра“. Държат някоя от нас с белезници през цялото време. Карат ни да гласуваме коя да бъде, което само ни настройва една срещу друга. Мисля, че е, за да не можем да се обединим и да се разбунтуваме. Обикновено с белезниците съм аз. Райли досега не ги е слагала.

Райли се усмихна срамежливо до нея.

— Но пък тя прекара първия си ден на крак, без никаква храна и с издълбан с игла надпис на врата си „Не мога да контролирам себе си“. Представяте ли си! Издълбаха го на врата й, за да „изтриела тази усмивка от лицето си“.

— Но… защо правят всичко това с вас? — тихо попита Кармен.

— Месецът в пансиона служи за ориентация, повече за тях, отколкото за нас. През това време те решават коя може да бъде излекувана и коя не — обади се Бланк. — Тези от Златната група по някакъв начин са показали, че имат желание и воля за промяна, или просто, че са се прегънали пред властта на учителите. Останалите отиват в Лилавата. Това означава, че училището се е отказало от усилията си да им помогне и просто се опитва да ги укроти.