Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Имах чувството, че всички учители изведнъж са разбрали за намеренията ни и са решили да ни затрупат с работа. Кармен, Ребека, Бланк и аз искахме единствено да се промъкваме и да проучваме училището, но вместо това прекарвахме свободното си време заринати от домашни, тестове, групови терапии и допълнителни часове по добри маниери. Нямах грам желание да се занимавам, с което и да било от тези неща, но едновременно с това не исках да привличам внимание върху себе си, като не изпълнявам задачите. Фактът, че никой не беше направил на въпрос проникването ни в старата сграда, доказваше, че не са ни забелязали. Но нямаше гаранция, че ще имаме подобен късмет следващия път. Мис Виена беше по-наблюдателна от всякога. Трябваше да играя по правилата, макар че отчаяно исках да се върна при Райли. Освен това в главата ми звучеше и нейното предупреждение: „Не идвай пак.“ Ако направех дори една погрешна стъпка, можеше да изложа на опасност не само себе си.

В резултат на всичко това, групичката ни трябваше да намали темпото на разузнаване. Изминалата седмица на шпионаж ни беше сближила много: седяхме заедно в общата зала, без да споменаваме дори дума за плановете или откритията, които бяхме направили, нито пък за срещата ни в дървената къщичка в събота вечер. Безгласно се бяхме разбрали следващата събота отново да сме там. Не можехме да се наситим на компанията си, а нервите ни бяха толкова опънати, че или избухвахме в смях без причина, карайки всички да ни хвърлят любопитни погледи, или внезапно потъвахме в също толкова подозрително мълчание.

Най-после съботата дойде и се изтъркаля бавно и нетърпението ни от предстоящото измъкване достигна своя връх. Още на вечеря обаче разбрахме, че не всичко ще мине толкова гладко, колкото си го представяхме. Когато влязохме в трапезарията, видях Харисън, седнал на ръба на масата на учителите, да отговаря незаинтересовано на някакви въпроси, които баща му му задаваше. През по-голямата част от времето обаче той хвърляше погледи към масата, където седяхме с Кармен, Бланк и Ребека. Тъй като той беше в същата посока, както и д-р Спайсър, трябваше да се насиля да не гледам натам и с нищо да не показвам, че очаквам нещо да се случи. От една страна, се радвах, че д-р Спайсър беше тук — присъствието й ми помагаше да се държа хладнокръвно и да не изложа плана ни на опасност. Освен това бях се държала примерно през цялата седмица — бях завъртяла леглото си на обратно, така че откривах на Харисън чудесна гледка към босите ми крака и бях обяснила на д-р Зилинска (напълно искрено) как съм осъзнала незрялото си поведение към момчетата и желанието ми да разчитам на тяхното одобрение, за да се чувствам пълноценна. Казано по този начин, имаше някаква логика, макар че в момента се чувствах твърде некомфортно да ям задушените си картофи с втренчения в мен поглед на Харисън.

— Някаква следа от ключа? — прошепна Кармен.

— Наистина ли смяташ, че той ще ни помогне? — попита също толкова тихо Ребека.

Бланк мълчеше.

— Няма следа засега — отвърнах аз, — и не знам дали наистина ще ни помогне.

Нямахме някаква твърда уговорка все пак. Шансовете да си е променил намеренията бяха много големи, особено след като ме беше нарекъл студена кучка. А можеше и да спази думата си. Което и да беше, скоро щяхме да разберем. Мис Виена обикаляше около масата като надзираваше храненето на всички, така че нямаше как да се промъкна до учителската маса и да го попитам какво става. Той, от друга страна, също нямаше причина да стане и да дойде до масата ни, веднага щяха да заподозрат нещо. Накрая реших да рискувам и отправих въпросителен поглед в неговата посока. Той се изсмя силно на нещо, което баща му казваше, и след това ми намигна. После промърмори нещо и като стана се запъти към масата с храна, после към машината за сода и… нашата маса. Докато минаваше покрай нас, прошепна с ъгъла на устата си:

— Отиди на масата с десертите след пет минути.

— Окей — измърморих аз, гледайки как д-р Спайсър ни наблюдава.

След като се завъртя около десертите, избирайки си дълго парче желатинов пай, той най-накрая се отправи обратно към мястото си. Изчаках още няколко минути и невъзмутимо се запътих към сладкишите. Убедена съм, че желатинът е едно от най-отвратителните изобретения на модерната кулинария. Или поне тук, в „Хидън Оук“. През половината дни беше неовкусен, което те кара да се чувстваш все едно дъвчеш някакъв вид пластмаса, а другата половина от времето имаше остър химически вкус, примесен с кокос, който оставаше върху езика ти часове след като си го изял. Всичко това, разбира се, правеше изборът на Харисън да остави ключа на масата с десертите изключително хитър. Там, така или иначе, почти никой не се приближаваше.