Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Държат ги там долу — избълвах аз, докато се изтупвах от прахоляка и се оглеждах паникьосано наоколо.

Ребека ми даде един от червените си чорапи, за да притисна кървящите рани, докато бързо се връщахме към основната сграда.

— Кой? — попита Кармен.

— Райли, поне нея чух. И Пилар сигурно е там. И може би всички останали, които останаха в пансиона и… кой знае колко още.

— Но защо да правят това? — попита Ребека.

— Не знам. Но ми дай и другия си чорап — кръвта беше пропила през първия и капеше на земята. Усетих как ми се завива свят. Ребека бързо свали и другия и въпреки че беше доста отвратително, нямах друг избор, освен да го притисна към ръката си.

Щом влязохме вътре, се разделихме и аз се запътих към общата баня, за да измия кръвта от ръката си. По пътя ме извика заместник-директорката, отворила вратата на офиса си.

— Имаш имейл — съобщи ми тя, държейки принтиран бял лист хартия.

Не исках да го чета в нейно присъствие, затова само благодарих и продължих към банята, където се затворих в една от кабинките, разгънах листа и зачетох.

Здрасти, тревор е. Сори, че не ти писах, но понякога губиш представа за времето, сещаш се. Както и да е, исках да ти кажа, че живота ми продължи напред и мисля, че е по-добре да спреш да ми пишеш, не че искам да съм гадняр или нещо, но след като единия от нас е продължил напред, и другия трябва да го направи, има логика нали, киселке? Липсваш ми и съжалявам.

Не отидох на вечеря и помолих Кармен да ми вземе нещо от масата. Просто седнах на леглото си с листа хартия на коленете. Тя се опита да говори с мен и да ме попита какво има, но аз просто казах „нищо“ и да не ме разпитва повече.

Спалните помещения бяха доста шумни в часовете за хранене, защото голяма част от анорексичните момичета винаги си намираха извинения, за да не присъстват. Морийн например. Бях напълно потънала в мъката си, когато тя влезе в стаята, дрънкайки за дължината на домашните и някакви подобни глупости. Откакто ме беше издала на мис Виена, се държеше повече от сладко с мен, което само ме караше да я мразя още толкова. Сресах се набързо и излязох от стаята, като реших да се кача на най-горния етаж на училището, където може би никой нямаше да ме безпокои.

В началото се опитах да се убедя, че писмото е фалшиво. Че д-р Зилинска или някой от другите просто се опитва да ме накара да забравя Тревор. Но не можех да отрека колко много приличаше на него. Липсата на главни букви (все едно е смс, тъй като най-вероятно го беше пратил от телефона на приятеля си Лорънс) и това, че ме наричаше киселка. Дали го бях споменавала на д-р Зилинска? Прерових всичките ни срещи на ум. Не, не мисля, че й го бях казвала.

Тревор не искаше да бъде с мен повече. Не че никога не ми беше минавало през ума — нещата не бяха розови при нас от много дълго време. Той се държеше супер за около седмица, след което му омръзваше и ставаше студен и дръпнат, след което аз откачах и започвах да го тормозя, след което пък се карахме и не се виждахме за седмица, след това той започваше да звъни и да се държи готино за малко, след което… Предполагам, че вътрешно съм знаела, че е най-добре да се разделим в някакъв момент. Така и не бяхме обсъдили как ще се развият нещата с връзката ни, когато замина, но никога не ми беше минавало през ум, че ще започне да се вижда с други момичета през това време. Наивно, а?

Проблемът беше, че все още мислех за него като за моя спасител, който ще се появи някой ден и ще ме измъкне оттук. Сега такъв вариант не съществуваше, а може би никога не беше съществувал. Нямаше да ми липсва самият той толкова, колкото успокояващата идея да имам спасител. Докато седях, потънала в мислите си, чух нечии стъпки. Харисън се появи на стълбите и седна няколко стъпала по-надолу. По принцип, може би щях да пофлиртувам или пък да си вържа езика от притеснение, зависи от настроението ми. Но днес флиртуването с Харисън ми се стори напълно безсмислено.

— Здрасти — каза той. — Не те видях в трапезарията.

— Да — отвърнах. — Но ти така или иначе не идваш често там.

— Днес отидох. Търсих те — той направи пауза, все едно чакаше да осъзная колко важно нещо беше казал. Кимнах, колкото да не бъде невъзпитано. — Но иначе да, права си, по принцип, се храня в стаята си.

— Как се чувстваш да живееш в училище, пълно с момичета? — попитах, защото очевидно той очакваше да продължа разговора.

Колкото и да ми се искаше да остана сама, имаше нещо в гласа му, което ми действаше успокояващо. Може би просто се дължеше на факта, че беше единственият мъжки глас, който не се опитваше да ме научи на биология или история. Но може би имаше и нещо друго, по-специално, свързано с него. Той проявяваше интерес към мен, това ми беше ясно, и в момент, в който се чувствах толкова нежелана и отритната, явно имах нужда от това.