Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Уау, уау, ама ти лесбийка ли си? — попита Ребека.

— Стига де, не я питай така — сопнах се аз, макар на ум да си мислех колко близки по същност звучаха чувствата на Кармен към Ингрид с моите към Тревор.

— Не, няма проблем — усмихна се Кармен. — Не мисля, че съм лесбийка. Макар, че не съм срещала момче, което да ме запали досега, така че може и да съм. Но с Ингрид… никога не съм имала някакви интимни помисли или нещо от сорта. Обичах я. Толкова е просто. Исках да съм част от живота й. Не бях привлечена от нея по някакъв романтичен начин, но предполагам, че ако тя поискаше да бъдем заедно така, щях да се съглася, просто защото тя го искаше. Така че, не знам как да ви отговоря. Исках да прекарам живота си с Ингрид. Може би това е достатъчно, за да бъда лесбийка. Не знам. Но не мисля така.

Открих, че не съм изненадана да науча, че Кармен си падаше по момичета — минавало ми беше през ума и преди. Но усетих онази вълна от завист отново. Не просто заради Ингрид, а заради двете. Никога не бях срещала някого, когото да искам толкова много. Чудех се дали грешката беше в мен или просто не бях срещнала подходящия човек все още.

— За съжаление, майка ми реши, че това е прекалено. Ставаше все по-строга и по-строга относно виждането ми с Ингрид, докато една вечер не влезе в стаята ми и не ми изнесе лекция как отношенията ми с нея били странни и извратени и как трябвало да престанат незабавно. Чувайки майка ми да нарича най-хубавото нещо в живота ми „извратено“, беше достатъчно, за да ме вкара в жестока депресия. Плачех, докато не заспя или не припадна от задух. Не ядях. Не излизах. В началото тя се опита да ме успокои, но когато истеричните ми изблици не само че не намаляха, ами ставаха все по-силни и продължителни, тя се отказа. Просто стоеше до вратата и ме слушаше как пищя и плача, смучейки ожесточено цигара, с очи червени, почти колкото моите. Предполагам, че едва тогава осъзна колко дълбоки всъщност са били чувствата ми. Това продължи две, може би три седмици. Една сутрин двамата с татко влязоха в стаята и ми казаха да си събера багажа, защото ме изпращали в някакъв пансион, в който щели да ме „поправят“. И това е. Ето ме тук.

— Но ти изглеждаше доста спокойна, когато те видях за първи път — тихо казах аз.

— Спрях да плача, когато минахме Индиана, не можех повече — простичко обясни тя.

Знаех, че родителите ми имаха наистина доста силни аргументи, за да ме изпратят тук. Но по дяволите! Мястото на Кармен далеч не беше в „Хидън Оук“. Тя изобщо не беше направила нищо лошо. Всъщност я бяха наказали, задето е обичала по-дълбоко, отколкото някои хора успяват да обичат през целия си живот. Хванах я за ръката.

— И какво обсъждате по време на срещите с д-р Хамънд? — поинтересува се Бланк.

Кармен сви рамене и сълзите, които беше сдържала от началото на историята си, най-после потекоха и тя захълца силно.

— Той… се опитва да ме… поправи.

Прегърнах я силно, за да я успокоя. Рамото на униформата ми светкавично се намокри.

— Шшш — прошепнах аз. — Ти нямаш нужда да бъдеш поправяна, знаеш го, нали?

Штт.

— Аз просто… толкова много ми липсва Ингрид.

— Иска ми се да ми беше казала по-рано.

— Не ни беше позволено, помниш ли — хлипаше тя. — То и сега не е…

— Трябва да се махнем оттук — с нова решителност в гласа казах аз.

Ребека и Бланк кимнаха сериозно. Отегченото изражение на лицето на Бланк се беше сменило с искрено съчувствие, гледайки хълцащата Кармен, макар никоя от тях да не бе направила опит да я утеши.

— Помнете разпределението ни — добави Бланк. — Кармен и Анжела — основното училище. Аз ще наглеждам пансиона. Ребека изоставените спални.

Когато няколко часа по-късно същата нощ двете с Кармен почукахме на прозореца на Харисън, вероятно го бяхме вдигнали от дълбок сън. Той ни изгледа сънено, докато загрее кои сме и какво искаме от него и после изведнъж се опомни. Отвори прозореца и се промъкнахме тихо вътре. Попита ни къде сме били, но аз само се усмихнах загадъчно и прегърнах Кармен през кръста, докато се промъквахме на пръсти към стаята ни.

Всяка от нас имаше строго определено време в общата пералня, което се изготвяше всяка седмица със стриктен график и предварително записване. Така че, ако не искаш униформата ти да мирише на вкиснато (голяма част от момичетата това не ги притесняваше, за съжаление), трябваше да се запишеш и да си спазваш реда. Моят беше последният час преди времето за лягане в неделя вечерта. Замъкнах купчината от мръсни дрехи надолу към мазето, където беше пералното помещение. Пералнята и сушилнята представляваха гигантски машини, очевидно немски, защото инструкции на английски нямаше. Просто натискаш копчетата и се надяваш после отвътре да излезе нещо с нормален вид (и цвят). Все едно. Не че щеше да е голяма трагедия, ако чорапите ми се оцветяха в розово.