Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Заключиха ме във фризера — казах аз. — Когато им казах, че искам да си тръгна, мис Виена и д-р Спайсър ми се присмяха. Увериха ме, че никога няма да успея да се измъкна сама оттук.

Бланк кимна.

— Така е. Аз съм тук трета година, виждам го отново и отново всеки път. Колкото повече се опитваш да си тръгнеш, толкова повече причини си намират да убедят родителите ти, че трябва да останеш.

— Сигурно е така — кимнах аз, — но разликата е, че някои родители биха послушали децата си, ако им кажат истината за това, което се случва тук. Но не можем да се свържем с тях. Нито по телефон, нито по интернет. Засега имаме възможност да избягаме, но скоро дори това няма да е възможно. А през това време те убеждават родителите ни, че все още имаме нужда от лечение. Дори ако успеем по някакъв начин да кажем истината, никой няма да ни повярва.

— Бързо схващаш — сухо каза Бланк.

— Могат да си правят каквото пожелаят с нас и няма кой да ни защити.

— Виж — прекъсна ме тя. — Затворили са те във фризера. Повярвай ми, това не е от най-лошите наказания, които използват тук.

— Не е въпросът само в това, че ме пъхнаха вътре, а какво видях в очите им след това. Нямаше разкаяние, разбираш ли? Или угризение. Приличаха на група серийни убийци, подредени на огромна маса. Мис Виена се наслаждава на това, повярвайте ми.

— Тя е истинско зло — съгласи се Ребека.

— Намери си приятели от учителите — посъветва ме Бланк. — Тези по-старите. Мистър Дериан е добър. Също и мис Бингамтън — тези, които са били тук по времето на училището „Хийт“. От докторите — Зилинска би те изслушала. Няма да направи нищо, за да ти помогне, но би те изслушала. Всички ли сте при нея?

Ребека и аз потвърдихме.

— Аз съм при Хамънд — обади се Кармен.

— О… успех.

Засмяхме се. Дъхът на Хамънд винаги миришеше на застояла мазнина.

— Знаете ли какво — започнах аз. Всички погледи се обърнаха към мен в очакване и се почувствах доста готино, като на някакъв важен политически съвет. — Трябва да открием Джун — казах накрая. — Ако „Лилавите“ наистина са някъде тук, в кампуса, трябва да ги намерим и да им помогнем. Освен това, тя винаги знае какво да направи.

— Добре — бавно каза Бланк. — Само че не трябва да забравяте, че ще си изпатим, ако ни хванат. Освен това си нямаме и идея къде биха могли да държат „Лилавите“. Мястото е огромно, знаете.

— Дали не са все още в старата сграда? — предположи Кармен.

— Ако са там, скрити са много добре. Минавам оттам често и не съм чувала нито звук от сградата.

— Анжела смята, че чува как някой блъска по тръбата за парното нощем — обади се Кармен. — Може би е някоя от тях.

Бланк погледна скептично.

— Или са в изоставената сграда зад високата трева — предположи Ребека.

— Е, поне знаем какво трябва да правим тази седмица — заключих аз. — С Кармен ще претърсим основната сграда. Ребека, ти може да провериш изоставените спални, ако не те е страх, и Бланк — може би да прегледаш внимателно пансиона?

Всички се съгласиха, но Ребека се обади сериозно.

— Само че някоя от вас трябва да дойде с мен. Не стъпвам там сама.

— Окей, може да се опитаме трите да се измъкнем в понеделник следобед. С Кармен ще имаме свободен. Но това настрана. Сега е време тя да ни разкаже за какво е тук.

Кармен ме погледна изненадано. Подадох й торбата с ненужните вещи, както беше правилникът на сборището.

— Давай, избери си нещо — подканих я аз.

Виждах, че се чувства неудобно. Знаех, че й се искаше Ребека или Бланк да бяха започнали първи. Но колебанието й само засили любопитството ми. Най-после щях да разбера какво е изпратило мило момиче като нея на това място.

Кармен бръкна в торбичката и извади отдавна неработещата химикалка. Ръката й трепереше толкова силно, че изглеждаше все едно се опитва да се подпише във въздуха. Ако нямаше толкова сериозен и уязвим вид, може би щях да се разсмея. Ако Джун беше тук, бас държа, че щеше да го направи… но като се замисля, ако Джун беше тук, не смятам, че Кармен щеше да се престраши да започне разказа си така или иначе.

— Ингрид беше най-добрата ми приятелка от момента, в който се преместих в Кънектикът — започна тя. — Баща ми е роден там, затова решихме да заживеем в голямата семейна къща, когато той получи работа в Ню Йорк. Бях на дванайсет. Градът, където се озовах, беше много богат и луксозен, пълен с богаташи. Още от самото начало разбрах, че няма да се впиша. Майка ми предложи да ме заведе на пазар за нови, по-модерни дрехи, тъй като сега татко печелел повече пари. Не проявих никакъв интерес. Исках просто да си седя в градината и да си чета или да си разхождам кучето. То беше женско и се казваше Жозефина. Реално беше на дядо и баба, но след като те починаха, стана моя. Майка ми започна да ми прави забележки за килограмите…