Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Шегуваш ли се? — прекъснах я аз. — Ти не си дебела.

— Бях по-едра тогава. Или не съм била. Не знам, няма значение — чувствах се зле.

Не можех да тичам, защото ме боляха гърдите. Затова тя ме накара да ходя на плуване в кварталния басейн всеки следобед. Купих си от онези цели бански, които надолу са с пола, сещате се нали? Веднага щом тя се отдалечеше, аз се настанявах на някой стол в съблекалнята и започвах да си чета. Потапях се за една минута във водата, преди да си тръгна, за да изглеждам мокра, и готово. Тъй като бях там всеки ден, бързо запомних физиономиите на хората. Не бяха много. Имаше една стара жена със силен изкуствен тен, която се разхождаше по ръба на басейна в изрязан бански, от който висяха месата й и се опитваше да флиртува с по-младите мъже. Имаше един едър мъж с белег от операция на сърцето, който правеше дължини в продължение на часове. И Ингрид. Седеше винаги на едно и също място в отсрещния край на басейна — наполовина във водата, подпряна на лакти на ръба на басейна. Косата й беше завита в неизменен официален кок (смешно е, понеже беше на моята възраст) и четеше книга. Долните страници на книгата винаги бяха подгизнали от водата, но тя не обръщаше внимание. Раменете й бяха винаги изгорели, но тя никога не ги покриваше. Беше погълната от книгата. Колкото пъти минавах покрай нея, поглеждах скришом какво чете. Понякога четеше книги, които ми бяха познати, но по-често бяха някакви странни дебели романи за възрастни с дребен шрифт и дебели, колкото главата ми. Аз пък четях, сещате се, Нарния. Един ден взех от библиотеката на родителите ми случайна, набиваща се на очи, сериозна книга и седнах близо до Ингрид с нея. Оказа се, че съм взела историята на Австрия и едвам успях да се накарам да прочета първата страница. И така събрах смелост да я заговоря, само и само да се занимавам с нещо, докато стане време да си ходя. Оказа се, че живее на нашата улица, само през няколко къщи. Майка й работеше в градската библиотека и въпреки че беше на моята възраст бе в по-горните класове, защото беше твърде умна. Говорехме си целия ден, ядохме сладоледени сандвичи. Когато майка ми ме взе от басейна, имах страхотни проблеми заради книгата на баща ми. Бях я забравила на ръба на басейна и цялата бе подгизнала.

Умът ми се опита да начертае няколкото възможни варианта, в които историята на Кармен можеше да се насочи. Подсмихнах се, като си представих как двете с Ингрид подпалват библиотеката на майка й. През това време Бланк се прозя демонстративно и Кармен още повече се притесни. Погледна я несигурно, след което започна да разказва два пъти по-бързо.

— Започнахме да прекарваме всеки ден заедно. Лятото мина, започна есента. Когато бяхме заедно, си говорехме за сериозни неща, като рецесиите например или се шегувахме, или гледахме един и същи филм десетки пъти, докато не наизустим всяка реплика и не започнем да я повтаряме гладко като актьорите. Смятахме, че сме далеч по-интелигентни от съучениците си, че сме много по-интересни и си го повтаряхме една на друга постоянно, макар и не точно с тези думи. Но истината беше, че едновременно с това бяхме доста зад съучениците си. Никога не си говорехме за гримове или за срещи и момчета. Вместо това обсъждахме гоблени и цветя. Останахме на детското ниво, което другите момичета отдавна бяха изживели. Игри като криеница и такива неща.

Кармен не поглеждаше към никоя от нас, но вече не беше притеснена. По-скоро напълно беше потънала в историята си и спомените с Ингрид. Замечтаният й поглед я беше отвел обратно вкъщи, където е била щастлива в приказния си свят. Никога не я бях виждала да се усмихва така глуповато. Усетих вълна на завист заради щастието, което беше изживяла и което изживяваше наново и почти ми се прииска да спре да говори.

— С Ингрид никога не ни беше минавало през ум, че сме по-назад от момичетата на нашата възраст — един ден просто майка ми се появи и ми представи нещата така. Баща ми щеше да ме обича и да ме приеме, каквото и да направех, но тя винаги ме обвиняваше, съдеше и се притесняваше за мен, поради всевъзможни причини. Беше приятелка с всички богати жени в квартала и може би се чудеше защо не излизам с техните популярни наконтени дъщери. Правеше всичко възможно да ме канят на купоните си, но, естествено, Ингрид никога не получаваше покана и аз прекарвах времето си, седнала в някой ъгъл, тъпчейки се със сандвичи и чакайки да стане време да си ходя, за да мога да звънна на Ингрид и да й разкажа колко тъпо и смешно е било всичко. Един ден, докато с Ингрид бяхме у тях, майка ми се обади на майката на Ингрид и й каза колко се притеснява, че двете с дъщеря й сме били прекалено близки. Майка й изслуша любезно моята, след което просто затвори телефона и ни разказа всичко, което й беше наговорила. И трите избухнахме в смях, когато чухме как майка ми казала вместо „обяд“ „обед“ — както го произнасяли хората от висшето общество. Майката на Ингрид разбираше приятелството ни и осъзнаваше колко голяма рядкост е това в днешно време, за да не си позволява да се меси в него. Предпочитах да стоя у тях много повече, отколкото вкъщи и често, след като бях прекарала цял уикенд у дома им, се връщах вкъщи с усмивка. Но щом влизах в огромната си празна стая, избухвах в сълзи. И така, един ден, преди няколко месеца всъщност, майка ми ме накара да седна на масата до нея и ми каза, че ми забранява да се виждам с Ингрид извън училище. Заяви ми, че ако продължавам да съм толкова близка с нея, другите момичета няма да искат да бъдем приятелки и ще ме отбягват, а момчетата няма да ме канят на срещи. „Не може да отидеш на парти, носейки си десерт от вкъщи — каза ми тя. — Трябва да отидеш и да дегустираш от храната, докато не си харесаш нещо ново.“ Честно казано, опитах се да разбера какво ми казва, но не успях. Щом се чувствах добре с Ингрид, защо не трябваше да прекарвам времето си с нея? Освен това, забранявайки ни да се виждаме, тя само направи приятелството ни още по-ценно и здраво. Толкова много ми липсваше, че когато успеехме да си откраднем някой момент заедно, не можех да пусна ръката й. Целувах я всеки път, когато кажеше нещо по нейния си начин.