Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Мисля, че ще мога да го направя, ще мина първа — казах аз.

— Сигурна ли си? — нервно попита Кармен.

— Давай — изкомандва Ребека. — Ще те повдигна, колкото мога.

Тя напрегна всички сили и ме вдигна към назъбеното стъкло. Хванах се здраво за дървената рамка и внимателно прокарах първо единия си крак, после другия в прашната стая. Озовах се в отдавна изоставена класна стая. Избледняла карта на Съединените щати висеше на стената, люлеейки се на няколко едвам държащи се пирона. Чух звуците на разни летящи насекоми от съседната стая. Подадох глава от прозореца и попитах:

— Някой иска ли да се присъедини?

Кармен поклати ужасено глава, но каза:

— Само се пази, чуваш ли?

— Имаме само десет минути до часа по история — напомни ми Ребека, вероятно знаейки, че ако имам възможност ще изследвам всеки празен ъгъл на сградата. — Така че побързай, нали?

Кимнах и бързо излязох от класната стая, озовавайки се в тъмен коридор. Тихо пъшкане се чуваше сякаш иззад стените на сградата всеки път, когато вятърът подухваше през счупените прозорци. Усетих как косъмчетата по тила ми настръхнаха. Сега, когато ги нямаше Ребека и Кармен изведнъж ме обзе несигурност. Като си напомних обаче, че друг шанс едва ли ще имаме скоро, събрах смелост и тръгнах напред. Дървеният под беше изгнил и на места зееха големи дупки. Прескачах ги внимателно, представяйки си какво ще стане, ако кракът ми потъне някъде надолу в нищото и няма кой да ми помогне. Личеше си, че мястото е било изоставено набързо, сякаш някой е искал да го заключи, колкото се може по-скоро и никога повече да не стъпи тук. Купища от мебели бяха оставени да гният на времето — легла, шкафове, ракли и гардероби, сякаш все още чакаха випуск 91 да се завърне.

Стълбите към горния етаж изглеждаха прекалено нестабилни и прогнили, затова заслизах надолу към мазетата. Когато стъпих на последното стъпало, изведнъж чух тежки и глухи стъпки, идващи някъде от далечната част на сградата. След това те спряха. „Може би някакво животно“ — опитах се да се успокоя аз. „Или Кармен и Ребека в крайна сметка бяха решили да ме последват“. Със сигурност нямаше нищо страшно. Тогава защо цялата треперех? Стаята пред мен беше потънала в мрак. Единствената светлина идваше от няколкото малки прозорчета на тавана, повечето от които обаче, бяха покрити с листа отвън. Много добре осъзнавах, че е глупаво да бродя из тъмното мазе на изоставена сграда, но направих няколко колебливи стъпки напред. Сблъсках се с нещо метално и видях неясните очертания на огромен бойлер — може би същия, който беше предизвикал смъртта на двадесетте и едно момчета на горния етаж.

Опитах се да ги почувствам тук. Когато човек умре така, със сигурност оставя нещо след себе си. Не само легла и бюра — част от душата си, от същността си, част от това, което е изгубил. Просто трябва да оставиш нещо повече от единствено тишина.

Точно тогава стъпките се чуха отново. Не бяха по-близо от предния път, но въпреки това сърцето ми подскочи. Предполагам, че изглеждах като животно, ослушващо се за хищници в сърцето на джунглата. Само че стъпките продължаваха — тихи, но приближаващи се.

— Ехо? — провикнах се аз.

Спряха. Минаха няколко секунди в тишина, през които пулсът ми сигурно беше минал над двеста и тогава го чух. Тих шепот, носещ се някъде в тъмнината едновременно отдалеч, но всъщност отблизо.

— Да?

Тръгнах бавно по посока на гласа, докато не стигнах в полумрака до слабо осветено стълбище, водещо още по-надолу в земята.

— Кой си ти? — попитах с треперещ глас.

— Тихо, моля те, само пази тишина — се чу отдалече.

— Кой си ти? — повторих аз шепнешком, надявайки се, който и да ми отговаряше отдолу да успее да ме чуе. Изпънах врат към стълбите и зачаках.

— Анжела… ти ли си?

Вцепених се.

— Да — прошепнах аз. Изведнъж гласът ми се стори познат.

— Райли е. Анжела, Райли е.

Все още не можех да определя откъде идваше гласът. От долния етаж? Някъде иззад стените?

— Райли, къде си?

— Анжела, помогни ни, моля те — направих няколко стъпки по-напред. — Спри! — нареди ми тя. — Ще те видят, ще те хванат. Ох, трябва да тръгвам. Не идвай пак. Но ни помогни, моля те!

— Как? — прошепнах аз.

Нямаше отговор.

— Райли? — не посмях да повиша глас повече от шепот.

Никой не ми отговори. Помислих си какво би могло да се случи с Райли, ако я бяха хванали ( За Бога, кои бяха ТЕ!?! ). Представих си как някакво получовешко същество я пази в мрака, след което си поех въздух и се затичах с всички сили нагоре през мрачния коридор, обратно през старата класна стая и светкавично се промуших през счупения прозорец, който остави няколко дълги кървави резки на ръката ми. Накрая паднах в ръцете на Кармен и Ребека.