Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Погледнах я с изумление. Това беше една съвсем нова, смела Кармен, която не бях виждала досега.

— Кога стана толкова непокорна? — закачих я аз.

— Това е изключително важно — повтори тя още по-сериозно.

И така, съдбата ни беше решена.

Макар че нямаше ключалка на вратата на стаята ни, да се измъкнеш посред нощ от сградата далеч не беше толкова лесно, колкото си мислехме в началото. Първо, сега имахме съквартирантка, с която да се съобразяваме. Второ, след като коридорите на етажите се заключваха през нощта, вместо да заключват индивидуално всяка стая, нямаше да можем да се измъкнем така лесно, както преди. Трето, бяхме на предпоследния етаж на четириетажна сграда. Четвърто, учителското крило беше точно до нашето, така че ако вдигнехме шум, със сигурност щяха да ни хванат.

Решихме, че най-добрият вариант е да се измъкнем през прозореца, тъй като нямаше как да знаем в кой момент някой ще реши да отиде до тоалетната в коридора и ще прецака целия ни план с лъжиците, поставени под вратите, за да не се заключват. Кармен щеше да следи дали Морийн е заспала, тъй като от моето легло не можех да я видя. Щеше да ми даде знак, когато е сигурна. Първата част мина по план и след няколко часа двете с Кармен седяхме на леглото ми, притиснали нос в стъклото като кученца за продан. Отворих тихо едното крило на прозореца, което бавно проскърца, но не достатъчно силно, за да събуди Морийн. Завихме възглавниците под одеялата си, все едно отдолу има човек, надявайки се, че дори тя да се събуди, няма да направи разлика в тъмнината.

— Окей — каза Кармен, подавайки глава през прозореца и оглеждайки земята долу. — Сега какво?

— Хммм.

— Не си ли помислила за тази част все още?

— Какво правеха в старите филми, завързваха чаршафите един за друг и…

— Анжела!

— Имаш ли по-добра идея?

Тя поклати глава и ядосано започна да смъква долния чаршаф на леглото ми. След това извърши същата процедура с нейния. Завързахме здраво двата чаршафа един за друг, след което единия край за рамката на леглото ми. Когато бяхме готови, тя отсече.

— Ти първа.

— Мерси, много си мила.

— Идеята си е твоя. Няма пак аз да падам.

Хвърлих връзката синьо-жълт плат надолу. Тя прелетя покрай стаята на долния етаж, после покрай кабинета по биология и накрая се спря на няколко инча от земята. Трябваше да внимавам само да не ме види някой от долната спалня, но като изключим това, нямаше да е много по-трудно от нещата, които правехме в часовете по физическо. Хвърлих поглед към стаята на момчето отсреща, за да се уверя, че не ме вижда. Или може би, че ме гледа. Беше тъмна.

След първите няколко треперещи стъпки надолу, започна да ми харесва. Погледнах нагоре и видях окуражаващата усмивка на Кармен и ясното синьо небе. Бях сама в студената нощ и не можех да направя нищо, за да се скрия, ако някой погледнеше насам в този момент. Това ме ентусиазира неимоверно. Съвсем бавно стъпих на перваза на спалнята под моята. Вътре беше тъмно. После се спуснах до стаята по биология. Дали щях да видя отпечатъците от пръстите си по стъклото в понеделник? При тази мисъл се закисках тихичко, докато се спусках последните метри. И тогава усетих как възелът между двата чаршафа се разхлабва и се вкопчих в горния, който беше завързан за леглото ми. Под мен другият бавно полетя като призрак и се свлече на земята, а аз останах да вися там. Не беше чак толкова високо, че да не мога да скоча, но имаше поне пет метра — колкото да си счупя глезена. Погледнах към Кармен, която беше притиснала устата си с ръце, почти изпаднала в истерия.

Усетих как платът започна да се изплъзва от ръцете ми и се приготвих да падна. Чух някакъв шум наблизо. Опитах се да се огледам наоколо, но движенията ми бяха силно ограничени. Трябваше да се пусна и да побягна. Щяха да ме хванат, в крайна сметка, но поне щяха да се носят истории как съм бягала, вместо как да ме открили да вися на стената като идиот. И се пуснах. Докато падах, затворих очи и се приготвих да се ударя с всичка сила в земята всеки момент. Вместо това обаче паднах върху нещо меко и топло, което сякаш се сгромоляса на земята с мен.

Беше човешко тяло. Някой ме беше хванал. Изтъркалях се вкопчена в тъмната фигура под мен. Усетих силна хватка да притиска краката ми и топлината на нечий дъх. Преди да видя кой е, го ударих с всичка сила в носа и се втурнах да бягам. След няколко метра осъзнах, че никой не ме гони и се обърнах. В тъмнината се чуваше единствено пъшкане и охкане. Приближих се бавно и — уау. Беше той . Момчето от отсрещния прозорец. Държеше носа си с окървавени ръце и пъшкаше. Окей, значи поне не беше призрак.